Валери Петров е едно от най-уважаваните имена в българската култура – поет, драматург, преводач, сценарист и общественик. Той е свързан с вълнуващи стихотворения за деца, брилянтни преводи на Шекспир и незабравими филмови сценарии. Но зад творчеството му стои живот, изпълнен с интересни обрати, скромност и дълбока човечност. В тази статия ще ви разкажем малко повече за този необикновен човек чрез няколко любопитни и по-малко известни факта за неговия живот.

Роден е на 22 април 1920 година в София с името Валери Нисим Меворах. Произхожда от семейство с еврейски произход от страна на баща си и българка от страна на майка си. Първите си две произведения ученикът Валери Меворах издава под псевдонима Асен Раковски, което предизвиква антисемитски скандал, затова по-късно той решава да смени името си и присвоява фамилията на майка си – Петрова. Новото име носи късмет на Валери Петров и с него е познат и до ден днешен.

През 1944 година Валери Петров завършва медицина в Софийския университет, но практикува професията за много кратко, след което започва работа в “Радио София”, а в последствие участва във Втората световна война като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“. 

Сърцето му остава в литературата и изкуството. Признава, че е учил медицина заради натиска на баща си, но истинската му страст винаги е била писането.

Валери Петров публикува първите си стихове още като ученик. Първата му стихосбирка, „Птици към север“, излиза през 1936 година, когато е само на 15.  Книжката била посветена на похода към Северния полюс на съветския арктически изследовател Иван Папанин, добил популярност по онова време. Пътешествията и постиженията на хора от цял свят силно вълнували непълнолетния Валери. Година по-късно той издава романа си “Към полюса”, посветен е на италианеца Умберто Нобиле, който два пъти прелетял с дирижабъла си над Арктика.

Талантът му бързо е забелязан, а неговият изящен и играещ с езика стил започва да привлича вниманието на литературните среди.

Един от най-значимите приноси на Валери Петров към българската култура е неговата преводаческа работа. Той превежда почти цялото творчество на Уилям Шекспир, 36 пиеси, с невероятна точност, чувство за ритъм и лирика. Те и до днес се използват на сцената и се четат с възхищение.

И като заговорихме за постановки и театър – много хора свързват Валери Петров и със света на киното. Той е съавтор на сценариите за филмите на незабравимия режисьор Рангел Вълчанов – „На малкия остров“ (1958), „Слънцето и сянката“ (1962) и „Един снимачен ден“ (1969). Неговият стил се отличава със свеж хумор, деликатна ирония и дълбочина на персонажите.

Поколения български деца са израснали със стихотворенията на Валери Петров. Книги като „Пет приказки“, “Меко казано” „Копче за сън“ и „В лунната стая“ са обичани както от малките, така и от възрастните. Творбите му се отличават с мек хумор, богато въображение и много човечност. В тях няма назидание, а мъдрост, поднесена с усмивка, затова и детските му произведения са обичани и се четат до днес. 

В периода 1947-1950 година Валери Петров е културен аташе на България в Италия. Животът му в Рим е белязан от интензивна творческа дейност, срещи с други интелектуалци и писатели. Този период засилва интереса му към италианската култура и литература, която по-късно също превежда. Интересно е да се отбележи, че освен с преводите си на Шекспир, ще запомним Валери Петров и с преводите му на италианския писател Джани Родари. 

През 2003 година Валери Петров е избран за академик на Българската академия на науките – едно от най-високите отличия за принос към културата и науката. Но той никога не се гордее с титли. В интервюта споделя, че най-много се радва, когато някой му каже: „Детето ми си чете твоите приказки преди сън.“

Валери Петров напуска този свят на 27 август 2014 година, на 94-годишна възраст. Оставя след себе си огромно и разноцветно творчество – поезия, проза, театрални пиеси, преводи, сценарии. В неговите думи има светлина, надежда и безкрайна любов към живота,  хората и особено децата. Затова и днес, когато четем неговите приказки на децата си, когато се усмихваме на стихотворение или когато гледаме филм по негов сценарий, ние усещаме, че той още е с нас.