Аглика Московска е майка, актриса и преподавател по актьорско майсторство за деца, а от скоро – и разказвач на приказки. Днес разговаряме с нея относно аудио приказката ѝ “Феята на малкия залив”; къде открива вдъхновението си; какво значи за нея работата ѝ с децата с нарушено зрение в СУУНЗ „Луи Брайл“ и още много други интересни теми. Прочетете какво сподели тя с нас в следващите редове!
Ти си учител по театър във Валдорфското училище. Над какви постановки работите? Можем ли да очакваме авторски спектакъл?
Актриса съм по образование и вече много години считам преподаването на актьорско майсторство на деца за една от важните си задачи.
Тази е първата ми година като учител по театрални изкуства във Валдорфското училище. Чувствам се много осъществена тук. Да се работи с деца, които имат развити сетивни и мисловни връзки към изкуствата, е наистина плодотворно.
Правила съм авторски представления. Писала съм текстове и съм ги поставяла. Но по-важно ми се струва да провокирам самите деца да открият изворчето на творчеството в себе си и да измислят смело.
Тогава и работата им на сцената е по-плътна. Ако те съумеят да разкажат добре своята история, ние научаваме за тях нещо ново. Това е един от аспектите, които смятам за важни в театралното преподаване – развиването на умението да се разказва.
Какво е да си учител по театър? С какви деца работиш? Какво намираш за най-зареждащо в работата си?
Обичам работата си. През годините съм имала всякакви деца – малки – на 2 г., големи – на 19 г., търсещи, затворени, творящи, нежелаещи, таланти, срамежливци, ентусиасти, фурии…
В същото време изисква много воля, строгост, дисциплина и постоянна будност, за да се поддържа това пространство защитено и чисто, децата да растат в него и да развиват фините си мисли и чувства.
Най-силното ми преживяване във връзка със сцената е възхищението от способността на да надскочат себе си – сегашното себе си да се превърне в по-силно, по-можещо, по-знаещо и по-зряло. Това е моят смисъл.
Как се роди идеята за „Феята на малкия залив”?
Когато дъщеря ми беше малка и още не можеше да чете, често в тъмното ѝ разказвах истории, които пристигаха на момента. Това е стара практика, не помня как появила се с кръщелника ми, който вече е голям мъж. „Разкажи ми приказка!“ Ако детето има тема, се тегли нишката на тази тема и се плете историята. Ако няма тема, се хваща нишката, която пристигне. Историята идва сама, ако не й пречиш с неверието си. Не винаги се случват добри истории, понякога съм била уморена или главата ми е била на друго място. Понякога детето заспива…
Феята се появи на морския бряг. Обикновено палатката ни е бивала разпъната на пясъка, до вълните. Били сме на гости на феята и тя ни се е явила.
Слушайте аудиоприказката „Феята на малкия залив“ в YouTube.
Повечето автори започват с приказки-книжки за четене. Защо реши да стартираш с аудиоверсия?
Това всъщност е сборната формация на моите ресурси. Още съм мързелив автор – ако не беше Националният фонд „Култура“, сигурно Феята щеше да си отлежава в компютъра ми. А сега трябваше да употребя актьорските си умения, за да отговоря на изискванията на програмата.
Също отдавна вече периодично работя с децата с нарушено зрение в СУУНЗ „Луи Брайл“. За тях звукът е основно изразно средство. Последния път освен представлението, което направихме с тях, проектът включваше да запишем аудиоприказка по същия текст. Приказката е „Как се раждат пеперуди“ от Мая Дългъчева, проектът е осъществен отново благодарение на НФК. И понеже съм от поколението, което има своите любими детски плочи с приказки, ми стана вкусно да правя приказки за слушане, то направо е отпечатано върху нас.
Аудиоприказката с гласовете на децата може да слушате тук.
За първи път ли записваш приказка за слушане? Всеки ли може да запише стойностна такава?
Сама, с моя глас записвам за първи път. Беше предизвикателство да съм си актьор, режисьор и тоноператор. Никак не обичам да се слушам. Мислех постоянно за преподавателя ми по сценична реч в театралната академия – покойния вече Никола Гълъбов. Отне две-три седмици да ми зазвучи естествено… Така и не знам колко се получи.
Всеки ли може? Който иска – да опита, има хора с естествен талант – докато не пробват, няма как да разберат. Виждала съм също и добри писатели, които четат текстовете си, но не в своя полза. Не всеки може, обаче това не бива да звучи обезкуражаващо.
Музикалният съпровод е повече от вълшебен. Кой е неговият автор?
Музиката направи таткото на дъщеря ми. Той е от тези с естествения талант. Слухар, вади музика от всичко, до каквото се докосне, не познава нотите, но има смелостта и желанието да изследва инструментите, с които е пълна къщата му. Темата на гларусите направи, докато си говорехме какви си ги представям като характери.
Ние сме разделени родители, които работят усилено за добрите си отношения. Когато го поканих да направи музиката, не знаех какво ще се получи, исках да подкрепим детето. По трасето ни се случиха няколко ауфтакта във взаимоотношенията и разбрах, че за тези неща не бива да се говори много. Но сега си позволявам да го спомена все пак за тези, които имат нужда да бъдат подкрепени в подобни процеси.
Разбрах, че всъщност имаш доста приказки за феи. Допълващи истории ли са? Защо реши да споделиш именно тази?
В тази папка има още две приказки за феи. И трите са за различни феи, от различни лета из палатките. Едната е феята на Слънчогледа, повече няма да издавам.
Да се „пуска“ е важна съвременна мъдрост. Не е задължително желанието да се сбъдне, когато го „пуснем“, но няма как да се случи каквото и да било, ако твърде силно настояваме.
Кой е източникът на вдъхновението ти? Реално място ли е малкият залив?
Мислех си, че имам много ясен и дълбок отговор на въпроса защо хората обичат да слушат, гледат, четат истории до момента, когато започнах да го задавам на учениците си. От тях получих такива отговори, че разбрах колко недостатъчно съм вникнала още. Разказването на истории е дълбочинен въпрос, свързан със самото Битие. Огромен въпрос. Там някъде е вдъхновението. Аз самата пиша от дете, откакто се научих да пиша, и мисля, че съм инструмент на вдъхновението, то само избира хората си – разказвам, когато то поиска от мен да разказвам.
Реално място ли е малкият залив? А реално място ли е дълбокият вътрешен свят на всеки един от нас?
Кога можем да очакваме издаването на печатна книжка? Може би цяла поредица за феята?
Това е въпрос, който стои пред мен все по-реално. Май че ще се постарая да се случи. Представям си го като една книжка засега… не знам повече…
Проектът е осъществен благодарение на Националния фонд „Култура“. Би ли ни разказала за това?
От Национален фонд „Култура“ бяха така добри да предложат поредица от различни програми на свободните артисти по време на серията карантинни периоди и така да ни подкрепят в ситуацията, в която нямахме възможност за публични събития на живо. Благодарение на тези инициативи се родиха интересни и нестандартни проекти. Предполагам, че освен мен и друг някой е извадил скрити съкровища от дълбоките архиви. Благодаря от сърце за възможността. Тук конкретно става дума за програмата „Творчески стипендии“.
За мен трудното беше да преодолея някакво свое нежелание за публичност след застоя на скрито.
Като майка и учител по театър какъв съвет би дала на родителите, учителите, а и на самите деца как да направят четенето на книжки по-въздействащо за слушателите си?
Съвет? Не знам дали мога да съветвам за такова нещо. Като родител съм минала през всякакви етапи – от ярко преиграване в „Петсън и Финдъс“ до много сериозно четене като за възрастен…. Също ми се е случвало да мисля за съвсем друго нещо и да играя на автопилот отработен текст, който за 35-та вечер се поръчва за лека нощ… майките са претоварени артисти, хахаха. От сърце ако се чете, май е на-честно, нали? Тогава думите оживяват, без да го търсим нарочно.
Последвайте Аглика Московска тук и не пропускайте да се насладите на сладката „Фея на малкия залив”.