Как приказките развиват речта на детето?

„Прочети ми я пак!“

Пета поредна вечер. Същата книжка, същата приказка, същото място на дивана. Веднъж опитах да прескоча една страница – да не мислите, че мина? Хванаха ме на секундата.

Дълго време смятах, че това е просто детски каприз. После започнах да чета повече за развитието на детската реч и се оказа, че каприз няма – точно това „пак“ е начинът, по който малкият човек учи езика си. А приказките са може би най-силният помощник за проговарянето и за богатата реч. Не приложение, не „развиваща“ играчка с батерии. Една книжка и десет минути в скута.

Ще ви разкажа какво открих – и кои приказки при нас вършат най-добра работа.

Един ден, ей така на шега, реших да си отбелязвам какво казвам на детето от сутринта до обяд. Резултатът беше отрезвяващ: „Ставай“, „Обуй се“, „Хапни още малко“, „Не пипай“, „Побързай“. Пет-шест глагола, всичките в повелително наклонение.

Не се съдя строго – ежедневието ни е такова, забързано и накъсано. Но от „обуй се“ и „побързай“ богата реч не се гради, колкото и пъти да ги повторим.

И тук идват приказките. В „Червената шапчица“ детето среща думи като „лукав“ и „избавление“. В „Пепеляшка“ – „каляска“, „бал“, „полунощ“. Никой не сяда да му ги обяснява като в урок. Те просто минават покрай него, вечер след вечер, докато една сутрин не изскочат от устата му – обикновено когато най-малко очаквате.

Специалистите наричат това пасивен речник – думите, които детето разбира, преди да започне да ги използва. Колкото по-богат е той, толкова по-богата става след време и речта. А приказките го пълнят, без никой да полага „учебно“ усилие.

Да се върнем на многострадалната пета вечер с една и съща книжка.

Детският мозък учи езика чрез повторение. Първия път детето следи основно картинките. Третия – вече знае кой какво ще каже. Петия – поправя мен, ако сбъркам. А някъде около десетия започва само да „чете“ наизуст, страница по страница. Това си е първият му самостоятелен разказ, колкото и да не прилича на такъв отстрани.

Затова народните ни приказки с натрупване са истинско съкровище за речта. В „Дядовата ръкавичка“ животните идват едно по едно и всяко повтаря същия въпрос – готова стълбичка, по която детето се изкачва само. Същото е с „Вълкът и седемте козлета“ и онова почукване на вратата, което у нас вече всички имитираме безпогрешно.

Ако искате да подадете ръка, пробвайте следното: спрете точно преди познатата реплика и просто замълчете. „И тогава мишката попитала…“ Пауза. Ще видите какво ще стане.

Има и още нещо, за което рядко се сещаме – римите.

Преди да чете букви, детето трябва да се научи да чува звукове: че „мама“ започва с „м“, че „котка“ и „лодка“ завършват еднакво. Без този слух (логопедите му казват фонематичен) четенето после върви трудно. А най-приятният начин да се тренира не е упражнение, а стихче.

„Родна реч“ на Ран Босилек е класика неслучайно – „сладка и медена“, казва поетът за речта, и точно такава я искаме и за децата си. За най-малките пък „Чик-чирик“ и „Работливка“ се запомнят още от втория път – римата сама си върши работата.

Ако темата ви е интересна, писали сме подробно и за фонетичната осъзнатост – там има и конкретни игри със звукове и срички.

Това го научих късно и още съжалявам. Години наред затварях книжката на последната страница, гасях лампата – и толкова.

А се оказва, че най-полезната част за речта е разговорът след приказката. Нищо сложно: „Ти какво би направил на мястото на козлетата?“, „Защо вълкът излъга?“, „Как мислиш – какво е почувствала бабата?“

Такива въпроси нямат верен отговор и точно затова работят – детето трябва само да сглоби изречението, да подреди мисълта, да назове чувството. Понякога отговорите са такива, че после ги преразказваме на цялото семейство.

А върхът е, когато детето само ви разкаже приказката – от началото до края, със свои думи. Ако ви се струва като губене на време, вижте 8-те причини детето да ви разкаже приказка. Не е.

Общо взето правилото е едно – всяка възраст си иска своето.

До 2 години: кратки, ритмични истории с големи картинки. Изобщо не е задължително да „дочетете“ – посочвайте, назовавайте, звукоподражавайте. „Това е котето – мяу!“ също е четене, каквото и да ви разправят.

2-4 години: златното време на приказките с повторение – „Дядовата ръкавичка“, козлетата. Оставяйте детето да довършва репликите и не го поправяйте на всяка дума. Важното е, че говори.

4-7 години: по-дълги истории като „Златната рибка“, въпроси „защо“ и „как“, преразкази. Нашата любима игра е „измисли друг край“ – препоръчвам я горещо.

И ако детето се бави с първите думи – не чакайте „само да му дойде времето“. В статията как да насърчим проговарянето чрез приказки сме описали какво реално помага точно в този период.

И да отговоря на въпроса, който сигурно си задавате още от втория абзац: кога, за бога, при цялото това ежедневие?

Десет минути. Вечер, преди сън, без телефон наблизо. Толкова. Писали сме защо е важно да четем на детето преди сън – това е моментът, в който денят утихва и думите остават.

При нас в Приказен град има една история за езеро, което връщало изгубените думи. Често си мисля, че вечерното четене е точно такова езеро.

Потапяш се с детето си – и думите се връщат.

Първо неговите. После, неусетно, и твоите.