Едно косенце си направило гнездо на едно дърво в гората да си снася яйчица. Научила се лисицата да ходи там всяка сутрин да му взима яйчицата.

– Косе Босе, дай ми яйчице!

И то ѝ дало яйчице. На следващия ден тя отишла пак:

– Косе Босе, дай ми яйчице да си направя чорбата, че ми дойдоха на гости мама и тате.

Тъй й давало то всяка сутрин. Останало му едно яйчице. Лисицата дошла пак. То ѝ рекло:

– Нямам вече, лъжи-лиске! Само едничко ми е останало!

– Е, като нямаш, ще изям тебе! — рекла лисицата.

То нямало какво да прави, дало и него, пък останало без яйчице и нямало какво да мъти.

На сутринта то взело да плаче на дървото, като знаело, че лисицата пак ще дойде да му иска яйчице, пък като нямало вече какво да й даде, щяла него да изяде. Като плачело тъй минали жени за съчки и го попитали:

– Защо плачеш, косе?

Пък то рекло:

– Плача ами, как да не плача, като се е научила лисицата да дохожда да ми яде яйцата! Всяка сутрин иде да ѝ давам по едно яйце, доде ги свърши всичките, не можах да си отвъдя пиленца! Пък сега като дойде, нямам какво да ѝ дам вече – ще изяде и мене!

Пък те му рекли:

– Я недей плака, косе! Ние имаме едно куче, ще го заровим ей тука в шумата, а като дойде лисицата да ти поиска яйчице, ти речи: „Нямам лиске, нямам вече, ами имам ей там в шумата кокошчица, разрови я и вземи нея“.

Лисицата, като дошла, рекла:

– Косе Босе, дай ми яйчице, че ми дойдоха на гости мама и тате, да им направя чорбица!

Косето ѝ казало:

– Нямам мари, лиске, нямам вече!

– Е, като нямаш, косе, ще те изям!

– Недей, лиске, недей ме яде, ами имам една кокошчица, заровило съм я ей там в шумата, иди я вземи и нея изяж!

Тя се зарадвала и рекла:

– Къде е тази кокошчица?

– Ето я, ето я там в шумата, иди я вземи!

Като отишла да рови из шумата, да извади уж кокошката, изскочило кучето и я подгонило – тя бяга и кучето я гони, тя бяга и кучето я гони… Най-сетне тя стигнала до дупката си и успяла да се скрие вътре. Пък кучето седнало до дупката отвън и се омърлушило да я чака дано излезе.

Тогава лисицата, взела да си пита краката:

– Вие, крачка, като ни гонеше кучето, как викахте?

– Беж, лиске, да бягаме, беж, лиске, да бягаме! Така викахме! — рекли краката ѝ.

– Мили какини крачка, кака ще ви купи ботушки! Ами вие, ръчици, как думахте?

– Ние така думахме: „Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске, да побегнем!“ Ей тъй думахме!

– Мили какини ръчици, кака ще ви купи гривнички! Ами вие, очици, как думахте?

– И ний тъй думахме: „Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске да побегнем!“

– Мили какини очици, кака ще им купи огледалца! Ами ти, опашко, що думаше?

Пък опашката рекла:

– Дръж, куче, лиса за опашката, дръж, куче, лиса за опашката!

– Чакай да те дам на кучето, та да те изяде! – рекла лисицата, уж да я сплаши, като си мислила, че кучето не е вън до дупката да я варди.

Като си подала опашката, кучето я уловило и затеглило. То тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, докато я издърпало от дупката. Че тъй се отървало косето най-подир от лисицата.

Текстът е достъпен под лиценза CC BY-SA 4.0.