Беше късна вечер, когато Стела, едно от елфчетата, които събират писмата за Дядо Коледа, се спусна с шейната си над малко селце. Тя трябваше да вземе още две писма, преди да отлети за Северния полюс. Писмата бяха от Светлин и Сияна – братче и сестриче, които вече спяха в топлите си легла.

Стела бързаше, защото откъм планината идваха гъсти облаци и започваше да духа вятър – сигурен знак, че приближава снежна буря. А всеки знае, че в снежна буря е трудно да се лети, особено ако трябва да се лети с шейна, теглена от елен.

Стела кацна на покрива. Шмугна се през комина. Промъкна се на пръсти през тихата къща и взе писмата, които децата бяха оставили под елхата. Прибра ги в чувала си, обърна се и… пред нея стоеше Сияна, която я гледаше с ококорени очи.

– Знаех си, че съществувате!

– Кой съществува? – попита Стела.

– Елфчетата, Дядо Коледа, Снежанка, всички. Видях те, че вземаш писмата за Дядо Коледа.

За първи път някой виждаше Стела, докато работи. Никой не трябваше да вижда елфчетата и Дядо Коледа, докато са на работа.

– Съществуваме само в сънищата – каза Стела, която се опитваше да се измъкне. – Сега сънуваш, затова ме виждаш.

– Не, не сънувам, будна съм и ти си истинска – не се предаваше Сияна. – Как се казваш?

– Не съм  – каза елфчето, обърна се и се забърза към комина.

– Нося ти бисквитки! – извика след нея Сияна.

Стела се спря, не беше яла нищо цяла вечер, а бисквитките бяха любимата й храна. И без това я бяха видели, така че защо поне да не си хапне.

– Казвам се Стела – отвърна тя. – А имаш ли мляко?

– Аз съм Сияна. Приятно ми е. Млякото е в хладилника, но ме е страх да ходя сама в кухнята, защото може да има чудовища.

– Никога не съм виждала чудовища – отвърна й Стела. – Но аз влизам в къщите само през нощта. Може би тогава спят и излизат през деня.

– Не съм ги виждала през деня – каза Сияна.

– Сигурно не съществуват или пък ги е страх и не се показват.

– Е как ще ги е страх, нали са чудовища?

– Не знам как, но хайде да отидем за мляко, че навън започва буря и трябва да побързам.

В същото време вратата на детската стая се отвори и се показа съненото личице на Светлин.

– Какво правиш? – попита той.

– Трябва да взема мляко за елфчето – отговори му Сияна.

– Кое елфче?

– Ами …

Сияна се огледа, но Стела беше изчезнала. Изчезнали бяха и бисквитките.

– Пак си сънувала. Идвай да си лягаш!

– Не съм сънувала. Истина е! Видях елфчето, което събира писмата за Дядо Коледа.

– Измисляш си – каза Светлин и се върна в топлото си легло.

– Не е вярно ! – догони го Сияна. – Виж през прозореца.

Двамата погледнаха през заскрежения прозорец. Навън силен вятър огъваше върховете на дърветата. Бурята беше започнала, а от елфчето нямаше и следа.

“Защо ми трябваше да спирам за тези бисквитки? Че и мляко да искам!” – ядосваше се Стела, докато се бореше с ледените ветрове над гъстата гора. Виелицата връхлетя още докато излиташе, ледените вихри удариха шейната и я запратиха незнайно накъде. Очите на Стела бяха пълни със сняг. Тя опъваше юздите с всичка сила, но изплашеният елен препускаше бясно и блъскаше шейната във върховете на дърветата. Изведнъж огромни клони се изпречиха на пътя им. БАМ! Навсякъде се разхвърчаха трески. Чувалът с писмата отлетя, а елфчето пропадна в ледения мрак.

На другата сутрин Стела се събуди в малка топла хралупа. От удара в клоните на дървото главата я болеше. Тя седна и се огледа. По стените, тавана, че дори и по пода имаше малки кръгли вратички. В единия край имаше продълговата маса и много столчета, натрупани едно върху друго. На едно от столчетата на върха на купчината се поклащаше най-чудното същество, което Стела беше виждала. То представляваше снежнобяло топче с черни очи, розово хоботче, четири ръчички – по две от всяка страна, и два дълги крака.

– Добро утро! – поздрави я то. – Страшна буря имаше снощи, а?

– Добро утро! – отвърна му Стела. – Къде се намирам?

– В голямата зала. Снощи се блъсна в дървото и те прибрахме на топло.

– Ами еленът? А шейната? А ПИСМАТА? – елфчето скочи, но удари главата си в ниския таван, от което тя започна да я боли още повече.

– Еленът е добре, дадохме му сено и сега си играе с другите на поляната. Шейната е малко поочукана, но ще я оправим бързо. А писма не сме намирали.

– Бяха в един голям червен чувал. Трябва да ги намеря!

Стела пропълзя до голямата дупка в стената и се промуши през нея. Навън снегът искреше под лъчите на зимното слънце. Пред голямото дърво еленът спокойно пасеше трева. На рогата му, като играчки на елха, висяха още от белите топчовци. Всеки път, когато голямото животно разтресеше глава, те се залюляваха, премятаха се във въздуха и ловко пак се хващаха обратно, като през цялото време се заливаха от смях. Други топчовци се суетяха около счупената шейна, с мъка размахваха някакви огромни инструменти и разгорещено спореха.

– Кои сте вие? – попита Стела.

– Ами аз съм Зак. Тези, които си играят с елена, са Мак, Щрак, Клак, Трак, Плак и Жак, а пък тези, които оправят шейната, са …

– Имам предвид какви същества сте – прекъсна го Стела, която и без това нямаше да може да различи Зак от Щрак или пък от някой от другите.

– Ами май сме пухчовци или малки сладки пухкави топчовци. Така ни нарича едно момиченце от селото, което може да ни вижда.

Стела се досети кое може да е малкото момиченце, но не каза нищо.

Елфчето и Зак слязоха от дървото и отидоха до счупената шейна.

– Много ли е повредена? – попита Стела.

– До довечера ще е готова – отвърна един от пухчовците, докато се опитваше да вдигне чук, който беше три пъти по-голям от него.

– А да сте намирали червен чувал, пълен с писма?

– Не, нищо друго не сме намирали.

– Ами сега, какво ще правя без писма? – Стела седна натъжена върху кутията с инструменти.

– Аз ще ти помогна! – преметна се през глава Зак, който обичаше приключенията. – Хайде да вървим! Ще отидем при совите, те знаят всичко. Стела се съгласи и двамата тръгнаха към дървото на совите.

В същото време Светлин и Сияна, вече закусили вкусни мекички с мед, облечени с

дебели зимни дрехи, търсеха най-хубавото място, на което да направят снежен човек. Целеха клоните на дърветата със снежни топки и се заливаха от смях, когато снегът ги посипваше отгоре. Светлин беше по-големият от двамата и, разбира се, беше водачът.

– Знам една страхотна поляна за снежни човеци. Сега ще те заведа.

– Не! Аз знам една още по-хубава – както винаги не се даваше Сияна. – Има голямо дърво и там живеят едни малки сладки топчовци и …

– Ооо, стига си си измисляла  – прекъсна я Светлин. – Както снощи си измисли за елфчето, а беше станала да си хапнеш курабийки.

– Не си измислям! – обиди се Сияна, изви устичка надолу и скръсти ръце. – Истината ти казвам.

– Дядо Коледа не съществува, няма елфчета и със сигурност няма малки топчовци, които да говорят и да живеят в някакво дърво по средата на гората – отвърна й Светлин.

– Как да няма! Има! Виждала съм ги и сме приятели – тропна с крак Сияна.

– Хайде тогава, покажи ми къде е тази поляна. Кога си ходила там?

– Натам е – Сияна посочи с пръстче към една пролука в гъсталака. – Миналата пролет, когато ти беше болен от шарка, с татко излязохме на разходка и я намерихме.

Децата тръгнаха по затрупаната със сняг пътечка.

– А той как не ги видя тези топчовци? – попита Светлин, докато отъпкваше снега, за да може сестра му да мине по-лесно.

– Ами беряхме гъби и аз му помагах да ги търси. Отидох да проверя зад едно дърво и там беше Зак. Беше се заклещил между корените и не можеше да се измъкне. Помогнах му и станахме приятели.

– Глупости  – отвърна й Светлин.

– Неее, така си беше. Даже ми даде и бонбон.

Чу се глас. Децата се обърнаха. На пътеката незнайно откъде се бяха появили Зак и Стела.

– Зак! Стела! – извика Сияна, втурна се към тях и ги прегърна.

Светлин не можеше да повярва.

– Ама как? Как така?

– Еми така! – отговори му Зак и се засмя.

– Значи наистина съществувате! Всички!

– И още как! – засмя се Стела.

– Хей, ще ни помогнете ли? Трябва да намерим eдин чувал с писма за Дядо Коледа – попита Зак.

– Разбира се! – светнаха очите на Светлин, който обичаше приключенията. – Накъде отиваме?

– Ще трябва да питаме совите, те знаят всичко – отговори Зак.

“Странни малки същества, елфчета на Дядо Коледа и говорещи сови” – мислеше си Светлин.

“Може ли да стане още по-интересно?”

За негово съжаление обаче, когато стигнаха до дървото на совите, Зак обясни, че са много потайни и няма да говорят пред непознати. Затова той се качи сам, поговори набързо с тях и слезе.

– Лоши новини  – съобщи им топчото. – Чувалът е отлетял към пещерата на мръчковците.

– Какви са тези мръчковци? – попита Стела.

– Те са наши далечни братовчеди. Много са лоши. Цяло лято спят и се събуждат зимата. Правят снежни бури за забавление. Сигурно те са направили бурята снощи. Трудно ще ни дадат чувала.

Без настроение приключенците тръгнаха към пещерата на мръчковците. Не след дълго пристигнаха до нея – тъмна дупка под една голяма скала.

– Ехо! – провикна се Зак. – Има ли някой?

Не мина много време и от пещерата излязоха няколко сърдити сиви същества. Изглеждаха почти като Зак, само дето бяха малко по-издължени, с черни хоботчета, намръщени очи и сива сплъстена козинка.

– Какво искате? – грубо попита едно от тях.

– Търсим един чувал – каза Стела. – Червен и пълен с писма. Случайно да сте го виждали?

– Виждали сме го – отговори същият мръчко. – Даже го прибрахме.

– А може ли да ни го върнете? – попита Стела. – Много е важно.

– Не може! Вече е наш!

Мръчковците се обърнаха да си тръгват.

– Хей, почакайте – извика Сияна. – Искате ли бонбони? Да разменим чувала за бонбони.

Мръчковците се спряха.

– Колко бонбона имаш? – попитаха те.

Сияна бръкна в джоба си и изкара пълна шепа. Мръчковците ги грабнаха и бързо ги изядоха.

– Не стигат! – каза им един от тях. – Имаш ли още?

– Имам, но вкъщи  – отвърна Сияна.

– Донеси ги и ще си помислим.

– Не е честно! – извика Светлин. – За какво са ви тези писма? Знаете ли колко деца ще останат без подаръци заради вас?

– Ние също оставаме без подаръци! – обади се едно от съществата. – Всяка Коледа гледаме как шейната лети напред-назад, но никога не идва при нас.

– Ами напишете писма до Дядо Коледа и ще имате подаръци.

– Не можем да пишем. Това е проблемът – отвърнаха мръчковците.

– Това ли било! – зарадва се Светлин. – Аз ще ви науча! Много е лесно.

– Ти можеш ли да пишеш? – попитаха недоверчиво те.

– Разбира се! Нали съм втори клас!

Светлин прерови джобовете си и откри един химикал, написа азбуката върху бонбонените опаковки и обясни на мръчковците коя буква как звучи. После им помогна да напишат писмо и го прибраха в чувала при другите.

Приятелите си тръгнаха радостни от пещерата на мръчковците. Скоро стигнаха до поляната на топчовците. Шейната беше ремонтирана. Еленът беше впрегнат и вече риеше снега нетърпеливо. Сияна, Светлин и Стела се сбогуваха със Зак, качиха се на шейната и се издигнаха над гората. Направиха един кръг над поляната на топчовците, после минаха над дървото на совите и над пещерата на мръчковците, спуснаха се над селото и кацнаха зад къщата на двете деца. Тримата приятели се прегърнаха и обещаха на Стела следващия път, когато дойде за писмата им, освен бисквитки да има и мляко.

В коледната сутрин Светлин и Сияна се събудиха рано, още преди слънцето да е изгряло. Сънени, те се втурнаха във всекидневната, а под елхата ги чакаха две големи кутии, опаковани в празнична хартия. Децата бързо отвориха подаръците си и не можаха да повярват на очите си – най-милите и красиви кученца, които някога бяха виждали, ги гледаха с ококорени очи. Две пухкави кълбенца от енергия нетърпеливо въртяха опашки, точно такива, за каквито Светлин и Сияна мечтаеха отдавна. Вече бяха сигурни, че Стела лично е предала писмата им на Дядо Коледа.

Родителите на двете деца бяха много учудени от този подарък, защото не знаеха откъде се е появил, но не казаха нищо. Светлин и Сияна бяха толкова щастливи. А кой родител не обича децата му да са щастливи?

Щастливи бяха и мръчковците, защото и техният подарък беше дошъл – огромен хладилник, в който можеха да прекарват лятото, за да не бъдат измъчвани от топлото време. Те бяха толкова доволни, че усмивките не слизаха от лицата им. Вече можеха да пишат и това за тях беше още една сбъдната мечта.

Много подаръци имаше и за топчовците. Кутии с различни инструменти, направени точно като за тях. Вече можеха да майсторят каквото си пожелаят, без да се налага тайно да взимат големи чукове и триони от къщите в селото.

А най-чудно беше, че за първи път имаше подарък и за едно от елфчетата. Светлин и Сияна бяха пуснали специално писмо в големия червен чувал. Стела получи огромна кутия с вкусни домашни бисквитки и картичка с покана да прекара лятната ваканция заедно с новите си приятели.

Автори: Димитър Желязков, Светлин Желязков, Сияна Желязкова и Катя Ушева