Далеч в планините, свито между високите заснежени върхове, имало едно малко тихо селце. То се намирало толкова нависоко, че за неговите жители – ръкавиците, нямало друг сезон освен зимата. И колкото и силно да светело слънцето и дори да успеело да разтопи част от снега по покривите на къщите, още същата вечер безброй снежинки бързали да заемат местата на предишните. Дори в средата на нашето лято там всичко било покрито с пухкав бял сняг.

В това китно селце живеела една самотна малка ръкавичка на име Пух. Въпреки че била една от стотиците жители на селцето, Пух не била като останалите ръкавици. Тя била необикновена. Нейната прежда не била просто в един, два или три цвята. Преждата ѝ сякаш съчетавала всеки един от цветовете и нюансите на дъгата. Тя така се преплитала и усуквала, че хвърляйки ѝ дори един бегъл поглед, всеки имал чувството, че се взира през калейдоскоп. Именно заради това тя била единствена по рода си. Нито една друга ръкавица не можела да се мери с нейната осанка.

В селцето, в което ръкавиците винаги били разпределени по двойки, Пух се чувствала безкрайно самотна. Всяка ръкавица била част от мекичък и топъл комплект – така чувствала подкрепа дори и в най-студените и трудни дни. Винаги имало кой да прави компания на останалите ръкавички в игрите и да побутва снежните топки, докато не се получи най-прекрасният снежен човек. В тези моменти Пух гледала отстрани и си мислела къде може да открие някой, с когото да сподели чудесата на зимата.

От самото начало на живота си всеки един от жителите на селцето имал втори също като него. Те били братчета, сестри или просто добри приятели. Каквито и да били обаче, те винаги имали с кого да изпият чаша чай или да скалъпят някоя пакост. Но Пух била различна. Откакто се помнела, тя била сама и колкото и да се опитвала да се включи в игрите на останалите, често оставала встрани от тях. 

В една изключително мразовита сутрин, докато пресен сняг обгръщал наново селцето, Пух решила да се отправи на пътешествие. Тя била решена да открие своя липсваш другар, колкото и далеч да трябвало да стигне. Ето затова тя се изтърколила през пухкавия сняг; покрай спящите все още къщурки; през дворовете, над които се носел свежият мирис на елхите, за да намери своето място в света.

По пътя си Пух срещнала една много стара и премъдра сова на име Оли, която поканила Пух да се стопли в дома ѝ на върха на един огромен дъб. Дървото било толкова високо, че докато се катерила нагоре, на ръкавичката започнало да ѝ се вие свят. А когато стигнала върха му, тя била сигурна, че ако застанела на пръсти и протегнела ръчички нагоре, щяла да достигне облаците.

Пух разказала накъде се е запътила и със сълзи на очи споделила мъката си. Оли изслушала търпеливо и на свой ред ѝ предложил съвет.

– Мила Пух – рекла Оли, – истинската красота на зимата не е просто в това да имаме в кого да се сгушим. Погледни снежинките. Всяка е единствена по рода си – няма втора като нея. И точно това я прави истински красива и вълшебна. С твоите ярки цветове и неповторима плетка не си ли и ти една същинска снежинка? Гордей се със своята магия!

Ръкавичката изслушала Оли, но чувствала сърцето си толкова празно и себе си – така самотна, че отказала да се примири. Не след дълго с нови сили и изпълнена с надежда Пух продължила по пътя си. Тя вярвала, че някъде там се криела нейната изгубена половинка. 

Пътешествието на Пух я довело до невиждана досега гора. Това било вълшебно място, изпълнено със същества от скреж, където снежинките говорели, а по въздуха се носела звънливата песен на северния вятър. Пух смело пристъпила напред да се полюбува на този нов свят. Всяко дърво, същество или борова игличка били необикновени и ръкавичката се почувствала като у дома си. 

Един ден, докато се разхождала току до сърцето на гората, Пух се натъкнала на малка схлупена къщурка, от чиито прозорци струяла мека, топла светлина. Ръкавичката почукала на вратата и когато отвътре се чуло тихичко „Влез!“, тя открехнала вратата и пристъпила през прага.

Вътре живеела шивачка на име Клара, която от добро сърце крояла и шиела дрехи за обитателите на гората. 

Когато Пух се приближила, Клара вдигнала поглед и онемяла. Очите ѝ заблестели ярко, докато оглеждала ръкавичката от главата до петите. Тя не спряла да се възхищава на изяществото на плетката и яркостта на цветовете на нашата ръкавичка. Клара протегнала ръка и приканила Пух да седне до нея. Точно в този миг Пух разбрала, че приключението ѝ я е водило тъкмо към този момент. 

Клара запознала Пух с дъщеричката си Лили. Детето било толкова лъчезарно и вечно търсело ново приключение. То веднага обикнало Пух и тъй като било безкрайно добро и любопитно, не се сдържало и загрижено запитало защо ръкавичката била сама. 

Ръкавичката разказала историята за своето селце, високите планини и пътешествието, на което се била отправила. Когато приключила, очите на Лили искрели от вълнение. Тя скочила от стола и рекла. 

– Аз ще бъда твой приятел, Пух, и заедно ще открием изгубената ти половинка!

След броени минути приятелите вече вървели през гората, оставяйки пресни стъпки в снега, а смехът им изпълвал въздуха между дърветата. Те срещнали снежинки, които им подшушнали тайните на зимния сезон. Видели и дървесни създания, които споделили легендите на техния народ – истории за единството и чистата магия на зимата.

Дните прераснали в седмици и в гората се появили първите кокичета. Снегът малко по малко заотстъпвал към далечните високи върхове и приятелството на Пух и Лили разцъфтяло също като природата наоколо. Търсенето им станало далечно и Пух разбрала какво значи да намериш мястото си в света. Тя осъзнала, че не ѝ е необходима друга ръкавичка, нейно копие, за да се чувства обичана и ценена. Тя най-накрая разбрала съвета на Оли и приела себе си.

Приятелите се завърнали в селцето, а ръчичката на Лили била сгушена в прегръдката на Пух. Останалите ръкавички с вълнение слушали за приключенията им и историята не спирала да им напомня за това, че колкото и да била различна една ръкавичка, тя винаги щяла да има своето място в света.