Защо зайчетата скачат?

Зайчета. Ако трябваше да ги опишеш с няколко думи, какво щеше да кажеш? А ако трябваше да назовеш най-характерното в техния облик, какво щеше да е то? Дългите уши? Пухкавата опашка? Или нещо друго? Ами ако трябваше да определиш нещото, което ги отличава най-много от останалите животинки, на кое би се спрял? Тичат бързо? Плашливи са? Скачат постоянно?

Аз например бих заложила на това, че скачат много. Знаеш ли защо? Ами защото е доста нетипично, пък и ми се струва изморително да подскачаш, за да стигнеш до някъде. Като дете, бях запленена от зайчетата и дори веднъж реших да подскачам до училище, за да разбера от личен опит какво е. И какво открих?

1. Тичам по-бързо, отколкото скачам.

2. Съучениците ми не намираха зайчетата за толкова пленителни.

3. Госпожата не беше доволна, когато закъснявах, а това беше крайният резултат от малкия ми експеримент.

Отговорите на всичките си питания открих или сама, или с помощта на родители, учители, приятели. Един въпрос обаче не ми даваше мира:

Как зайчетата са решили да скачат и защо?

Проучванията ми ме доведоха до две теории. Прочетете ги по-долу и кажете коя ви се струва по-вероятна.


Зайче с раница седнало на плажа

Имало едно време едно зайче на име Ух. Ух бил много добро зайче с разностранни интереси. Той постоянно се захващал с нещо ново, а два дни по-късно пък нещо друго приковавало интереса му. Така Ух се научил да чете, да рисува, да пее, да танцува, та дори и да цепи дърва. Той не просто опитвал от едното или другото, а го усъвършенствал и с течение на времето се превърнал в едно всестранно развито зайче.

Веднъж Ух си седял на един кух дънер и ровичкал с лапа в пръстта, когато към него се приближил Ежко.

– Здравей, Ух! Как си днес? – попитал той жизнерадостно.

– И по-добре съм бил – отвърнал Ух с полуусмивка.

– Защо? Нещо случило ли се е?

– Всеки ден се случва нещо, но днес… Днес нищо не ми се е случило. Поне нищо ново или интересно.

– Значи, предполагам, ти е омръзнало да правиш хербарий?

– Да. Ето виж как се получи – Ух подаде една кутия на Ежко. – Също така, в случай че не знаеш, в нашата гора има точно 744 дървета, 14 от които са поизсъхнали, а 364 са всъщност букови дървета.

Ежко изобщо не беше изненадан. Той познаваше Ух от достатъчно дълго време и знаеше, че му е безкрайно скучно. Отегчението беше изписано на лицето му. Ух се мъчеше да се усмихне, но тази усмивка просто не стигаше до очите му.

Докато го наблюдаваше, Ежко бе осенен от страхотна идея.

– Ух? – опита се да привлече вниманието на зайчето.

– Мхм?

– Кога за последно пътува?

Ежко разбра, че въпросът му се е понравил на Ух, защото лицето му изведнъж се озари. Вместо отпуснатия и прегърбен заек отпреди малко, сега пред него стоеше стройният Ух – такъв, какъвто си е по принцип. Ушите му стърчаха устремено нагоре и почти стигаха облаците, а мустаците му се бяха стегнали като струните на китара и стърчаха ентусиазирано. 

И не само Ух се промени. Изведнъж сякаш всички облаци отстъпиха мястото си на слънцето и беше средата на юли, а не краят на септември.

– Ежко, ти си гений! Това е прекрасна идея! Ще тръгна на пътешествие и така всеки ден ще бъде нов и различен. Ще науча толкова много неща!

Речено – сторено.

Само след няколко дни Ух си стегна багажа и потегли. Но накъде? Ами той просто се завъртя единадесет пъти и тръгна в посоката, в която го отведоха краката му. 

Изминаха месеци от началото на пътешествието му. Ух пропътува големи разстояния. Запозна се с едно магаре, което вместо да дърпа каручката, я управляваше само. Научи и Ух да го прави.

Докато се разхождаше из една горичка, която много му напомняше на родния дом, реши да поседне на брега на едно езеро. Там срещна едно мило семейство бобри. Те му показаха как строят бентове, къщи и какво ли още не, при това само с дърво и сламки.

А надолу по реката, която тръгваше от езерото, Ух срещна две видри, влюбени до полуда. Те го научиха да плува. Благодарение на тях зайчето разбра и много други важни неща, като например как да бъдем добри и разбиращи един към друг.

Докато странстваше из поредната огромна зелена поляна, Ух видя множество зайчета. Десетки, стотици, а може би дори хиляди зайчета! Но не такива като него – пухкави и с дълги уши – а онези, които слънцето прави във водата. Онези, които блестят с всички сили и приличат на звезди. Те се виждат през деня и са също толкова красиви!

Ух се приближи към тях и съзря вода. Много, много вода! През целия си живот не беше виждал толкова много вода накуп. Това беше той – океанът! Ух само беше чел за него, а сега, виждайки го със собствените си очи, го намираше за още по-впечатляващ.

Поседя малко на брега и започна да се чуди: „Какво ли има отвъд? А кой живее по средата? Дали има пирати? А китове?“. Тогава помисли и реши да продължи пътешествието си право напред – през океана.

Построи си лодка и потегли. Плава дълго, докато накрая не достигна бряг. Тъкмо издърпваше лодката си на брега, когато чу зад себе си:

– Ти си едно странно малко същество.

– Моля? – обърна се Ух.

– Какво си ти?

– Аз съм Ух и съм заек.

– Интересно.

Съществото замълча. То беше много по-голямо от Ух, но някак си приличаше на него. Имаше дълги ходила и странна цепка на корема си.

– Ти си първият… Как го нарече?… Заек! Първият заек, който срещам.

– И ти си първото същество от твоя вид, което виждам. Всъщност какво си ти?

– Аз съм кенгуру. Името ми е Сид.

Неусетно двамата се сприятелиха и зайчето реши да поостане при Сид. Те прекарваха времето си в разговори за приключения, звезди и обичаи. Един ден Ух попита Сид:

– Сид, защо се придвижваш така?

– Какво имаш предвид? Защо скачам ли?

– Да.

– Че какво друго да правя?

– Ами да вървиш. Както аз ходя.

– Че защо бих го направил? Скачането е толкова по-, по-… абе повече!

– Как така „повече“?

– Ами повече. Като скачам, се придвижвам по-бързо. Също така ми коства по-малко усилия, защото краката ми са много силни. Още повече че, когато скачам, съм по-високо и виждам пътя си по-добре. Така че, ако има опасност, мога да я избегна. Ако пък има препятствия, с лекота ще ги премина. А и нека не пропускаме най-важното – забавно е.

Сид говореше толкова развълнувано, че на Ух му се прииска и той да може да скача. 

– Ще ме научиш ли? – запита зайчето.

– Това е странна молба. Та ти просто трябва да решиш да скочиш и да скочиш. Но добре, ще те науча.

Започнали с уроците. Сид обяснявал внимателно; показвал тънкостите на приклякането, положението на ходилата при скачане и приземяване; учил Ух какво да прави с лапите си. Зайчето, от своя страна, стояло, слушало и подражавало на учителя си. Скоро толкова задобряло и скачало с такава лекота, че имало усещането, че това му е липсвало цял живот.

Развълнуван, Ух скоро потеглил обратно към дома. Той знаел, че това е най-подходящият край на неговото приключение. И вървял, и подскачал, и плавал (но най-вече подскачал), докато накрая стигнал до познатата му гора. Там той побързал да разкаже на всички за приключенията си и да научи и другите зайци да скачат. Скоро всички до един предпочитали да скачат – както за придвижване, така и за игра.


Зайче загледано в огромен морков

Имало едно време едно обличко и пухкаво зайче на име Лени. Лени бил кръстен на зеленчук, но не на точно определен, а на всичките. Той живеел в гората, насред една скрита поляна. Това било от изключителна важност за него, защото си имал градинка, в която отглеждал най-различни зеленчуци. Само плодове нямало там, понеже цялата гора била пълна с всевъзможни плодови храстчета и лехи със сочни ягодки.

В градината на Лени царял ред – всеки зеленчук бил засаден на точното за него място и получавал ежедневно нужното количество слънце, вятър и влага.

На първия ред вляво се намирали доматите. След тях – два реда чушки.  Лени бил засадил няколко вида чушки, за да вземе най-хубавото от всеки сорт. Зелените били хрупкави, а червените – сладки. Дясната част на градинката била отредена за краставиците, тиквичките, патладжаните и зелето, а в дъното, до самия край, се намирал най-любимият зеленчук на заека – морковът. Той си растял там, до оградата, под дебелата сянка на един дъб,  и бил най-голямата гордост на Лени.

Но как Лени се сдобил с моркова?

Преди няколко месеца открил в гората съкровище – едно ковчеже, пълно със семена. В него имало и бележка от незнаен автор. Тя била написана преди мнооооого години, още преди семейството на Лени да се премести в тази гора. В бележката авторът разказвал за усъвършенствания си сорт моркови.

Тези моркови ставали огромни, по-големи дори от вековен дъб! За да поникнат правилно обаче, се изисквала огромна прецизност. Семето трябвало да се засади на конкретна дата – 23-ти април; точно в сянката на дъба, чийто размер искаме да достигне морковът; и на 13 сантиметра дълбочина – нито повече, нито по-малко. Поливането трябвало да се случва по график. През четните седмици – три пъти по два литра вода, а през нечетните – 2 пъти по три литра вода. Самата вода пък трябвало да представлява отвара от четири различни вида билки, разредена до точно определен нюанс на оранжевото.

В момента, в който открил ковчежето, Лени се заклел, че ще успее да отгледа такъв огромен морков и ще влезе в историята. Прегледал внимателно всяко семенце от съкровището, но открил само две, които не били изсъхнали или изгнили.

Още тогава засадил едното. Но дали защото не следвал точно инструкциите, или защото просто не вярвал в описаното вълшебство, от семенцето не поникнало нищо.

Затова при втория си опит Лени се зарекъл да гледа семенцето и моркова като писано яйце, за да разбере веднъж завинаги тайната на гигантските моркови.

И така, в продължение на точно 23 седмици заекът следвал инструкциите дума по дума. И ето че уреченият ден дошъл. Лени станал от леглото, облякъл най-хубавите си дрехи, сложил шапката си и отишъл до вълшебния морков. И какво да види?! Почвата така се била надигнала, че част от останалите растения били почти на повърхността, легнали на една страна. Лени отишъл до моркова, стиснал го здраво в основата на листата и дръпнал колкото сили имал, но дори пръстта не се разронила.

– Ще имам нужда от помощ – казал си той.

След малко дошли няколко негови приятели – още едно зайче, мече, лисица, бобър и таралеж. Наредили се един зад друг и дръпнали заедно, но отново нищо не се случило. Дърпали в продължение на няколко часа, но без успех. Накрая потупали Лени по гърба и си тръгнали. Явно нямало начин да извадят гигантския морков!

Тогава заекът седнал на земята и започнал тихичко да хлипа. Бил толкова изморен и тъжен. Колко много усилия бил положил!

– И за какво?! – креснал Лени и подритнал моркова така, че даже кракът го заболял.

От яд, Лени хванал листата в основата и започнал да бута, да дърпа, да бута, да дърпа, да бута и да дърпа, докато накрая дотолкова се отчаял, че хванал моркова и започнал да подскача, надявайки се, че все нещо ще помогне.

И не щеш ли, морковът сякаш леко помръднал. Лени, изпълнен с нови сили, си казал: „Ами да! Вълшебникът е бил заек. А това е морков. Логично е само заек да може да го извади“.

Извикал всички зайчета от гората и се наредили в кръг. Всеки хванал по едно листо или самия морков и започнали да скачат точно както Лени бил направил.

Не след дълго морковът се предал и се отскубнал от почвата. Това наистина бил най-големият морков, който някога бил съществувал! Доволен от крайния резултат, Лени поканил всички в гората на празнично морковено угощение.

От този ден нататък всички зайчета предпочитали да скачат. А може би това било истинското съкровище, скрито в ковчежето?

Две зайчета подскачат в тъмното

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още приказки

Жена с бяла рокля тича през поле по залез

Що е щастие

Три момчета овчарчета, другарчета, често изкарваха стадата си далеко от село към гората. На това място имаше едно батлясало