Живяла е някога накрай света
една прекрасна, магична жена.
От пръстите нейни не хвърчали искри
и магични отвари не можела да сътвори,
но била тя безкрайно сърцата, добра,
а по-силна магия няма на света!
От сутрин до вечер тази жена
обикаляла неуморно всяка гора,
събирала клечки, съчки и даже дърва
за своето семейство накрай света.

Почнало отдавна всичко
и развило се бързѝчко.
Още като била момиче,
тя намерила си птиче –
красива, стройна червеношийка,
и звучно кръстила я Сийка.
Птичето било ранено,
а детето – накърнено,
че това прекрасно същество
е сполетяно от такова зло.
Детенце безразсъдно и тъй диво
с прашка ударило птичето красиво
и така го камъчето връхлетяло,
че на птичето му прималяло
и по въздушното течение
повлякло го и земното влечение
и със глухо, тъжно „Туп!“
паднало почти без звук.
Точният стрелец се стреснал
и още в тоз час изчезнал.
Но пернатата ни Сийка
се оказала голяма късметлийка,
че наблизичко било
и момичето добро.
То го взело и завело
при лекаря на село.
А назначеното лечение
следяло строго, но с вълнение,
защото за минута-две
сърцето на това дете
се изпълнило със обич дива
към тази птица тъй красива.

И така…
Грижела се от съвсем мъничка
без банкнота и паричка
за всяка душичка самотна:
куче, мишка и котка сиротна.
Вкусни гозби и подслон
би намерила дори за слон!
Но най-важното, което
с лекота раздавало детето,
били безбройните прегръдки топли,
утешаващи и най-тъжните вопли
на животните отритнати, забравени,
но със съдби веч поправени.
И днес тази магьосница добра
все тъй ръси свойта доброта,
а семейството безценно вече
е голямо – има си и мѐче.

Живяла е някога накрай света
една прекрасна, магична жена.
Тя показвала на малки и големи
това, дето пишат в дългите поеми –
за грижата и обичта към всички –
големите и малки птички;
към кучета, котки и мечета,
към мравки и малки мишлета.
От мен знай и помни навеки…
На чудеса способен е всеки,
ако от различните пътеки
онази точно избере,
що сърцето го зове.