Като за начало, моля представи се в няколко изречения.
Аз съм Виктория Миндова. По професия „Комуникационен експерт“ – звучи помпозно, но всъщност целият ми професионален път като редактор, журналист и посланик на каузи, е посветен на това да разказвам за случки, събития и факти на разбираем език. Майка съм на две деца, автор на блога „Майка с часовников механизъм“ и сертифициран обучител „Позитивна дисциплина“ към школата на Джийн Нелсън и Лин Лот. Имам огромна любов към музиката и литературата и моята истинска страст е споделянето на опит и знание.
Как дефинираме “позитивно родителство”? Има ли то почва у нас?
Нека започнем с това, че „позитивно“ е просто един термин, който има много синоними в контекста на родителството. Това може да е „осъзнато“, „спокойно“, „ненасилствено“ или както решим да го наречем, но основната концепция, която седи зад него е, как да отглеждаме децата си без викане, шамари и излишна драма. В крайна сметка ние всички се стремим да създадем здрава и стабилна семейна среда, в която нашите деца да се развиват. Ако съумеем да приемем подход, който кара децата да ни се доверят, а не да се страхуват, за да ни съдействат, това е стабилна основа за тяхното по-нататъшно развитие.
Какво е наложило създаването на този вид родителство?
Не знам дали е наложено, но нашето поколение влезе в родителството със заявката, че сме тук, за да „изправим“ всички поколенчески товари и травми в рамките на един житейски цикъл. Смятам, че това е непосилен товар за когото и да е, както и крайно несправедливо към хората, които са ни отгледали. Казвайки това, искам да подчертая, че нашите родители и прародители са направили всичко, на което са били способни в мащаба на техния живот, знание и възможности.
В тази връзка, може би първия мит, с който е добре да се разделим, е че ние ще сме позитивните, осъзнати и безгрешни родители. Нека бъдем добри към себе си и поколенията преди нас и да кажем, че грешките са чудесна възможност да направим промени. Понякога ни се получава, понякога не. Важното е ден след ден да си даваме сметка какво може да променим и какво иска още работа.
По същество отговорът на въпроса е: всички ние като хора взимаме решения и искаме да бъдем приети – в семейството, в приятелския кръг, в професионалната си среда. Това важи в пълна сила и за децата. Нуждата да принадлежим е естествена и невинаги осъзната наша цел през целия ни житейски път.
Децата, които понякога проявяват неприемливо поведение, много често имат усещането, че не принадлежат и търсят начини да привлекат нашето внимание на всяка цена. В концепцията на „позитивната дисциплина“ това са „обезсърчените деца“, които имат погрешна представа за това как да постигнат основната си цел – принадлежност.
Погрешно поставените цели как да достигнат до родителското внимание ги водят до проявленията на т.нар. “лошо поведение”. За да обърнем ситуацията и да помогнем на децата да избират положителен начин на комуникация, трябва да адресираме погрешните вярвания, до които те са стигнали, а не само лошото поведение, което проявяват.
Може ли един родител, израснал в авторитарна среда, да се научи на позитивно родителство? Как?
Твърдо вярвам в идеята, че хората сме способни на всичко (добро и лошо), стига да може да разберем каква е крайната ни цел. Живеем във времена, в които имаме най-голям достъп до информация, в сравнение с която и да е друга епоха в човешката еволюция.
Първата стъпка е да осъзнаем, че има проблем и да разберем какъв е той. Следващата е да потърсим подкрепа. И след това да не се отказваме.
Моят личен път е доказателство, че човек може да работи за промяна на съществуващите в съзнанието му модели. Преди време написах текст „Да ти свършат наказанията“ (или как избрах позитивното родителство, преди да съм чувала за него). Цитирам го, защото там описвам съвсем честно колко безпомощна съм се чувствала, като родител, както и може би моите родители, когато аз съм била малко опърничаво момиченце на 4 години.
Моите стъпки в началото бяха да разбера как други хора в моето положение се справят – книги, родителски общности, по-късно курсове и какво ли още не. Сега смятам, че личната работа с вътрешните модели е най-бързият път към по-спокойното родителство, но аз минах по доста по-заобиколен маршрут.
Предполагам зад концепцията за позитивно родителство стои конкретна методология. Обръща ли се внимание на четенето като част от изграждането на позитивна среда при възпитанието на децата?
Петте основни принципа, залегнали в концепцията на позитивната дисциплина и възпитание включват:
1. Свързаност – създаване на емоционална връзка с детето за изграждане на доверие и уважение, чрез целенасочено време дете-родител; позитивен език на изразяване (напр.: вместо „не тичай“, „ходи бавно“).
2. Развитие на социални умения – насърчаване на умения като сътрудничество и комуникация.
3. Използване на поощрение на поведението, вместо на личността или на наказания, които санкционират неприемливото поведение.
4. Възприемане на грешките като възможности за учене и поемане на отговорност.
5. Социален принос, като на родителите в живота на децата чрез открита комуникация и подкрепа.
Споделеното време, което прекарваме с малките в четене на приказки, е един от основните методи, които аз използвам с моите деца и препоръчвам на родителите, с които работя.
Това е чудесен инструмент за емоционална регулация, свързване и въвеждане на децата в палитрата на различни житейски преживявания. Това е начинът, който им помага да осъзнаят и своите собствени преживявания, и да ги рационализират, според възрастта им.
Популярни приказки като „Червената шапчица“, „Хензел и Гретел“ или „Тримата братя и златната ябълка“ всъщност представят едни доста опасни и дори ужасяващи сюжети (изоставени деца, нападения, чудовища), през които ние запознаваме децата с опасностите на света. Има ли по-подходящо място да ги въведем в концепцията за многообразието на света от родителската прегръдка, докато децата проследяват сюжета и разбират, че има изход от дори най-тежката ситуация?
Има научни доказателства, че ако въведем четенето във всекидневието на децата като ритуал, това води не само до увеличаване на речевия запас, но и до по-добра емоционална регулация както при децата, така и при възрастните.
Приказките остават с нас много след като сме ги прочели. Забележете как децата се връщат към тях, когато реферират към преживяванията си от реалния живот в детската градина или в училище. Как ние, като родители, реферираме към приказките, когато искаме да им помогнем да направят по-добър избор в ежедневието. Като пример се сещам как, след като бяхме започнали да четем “Малкия принц”, едно от децата ми каза, че тя за мен е като розата за Малкия принц. Или как едно дете от нейната група в детската градина е било като Богданка – мързеливото момиче в една от версиите на „Златното момиче“.
Това дали на едно дете му се чете (или е стимулирано да чете като цяло) оказва ли влияние на по-нататъшното му развитие? Важно ли е да четем на/с децата си според теб?
Аз не съм специалист, но като родител съм сигурна, че четенето е един от най-добрите начини да се свържем с децата си. Да прекараме време с тях, да ги запознаем със света по ненатрапчив начин и да чуем тяхната гледна точка. Децата имат нужда да знаят, че те са важни за нас. Всеки момент, който посвещаваме на едно приказно приключение заедно, за мен е безценен за връзката дете-родител.
И макар да съм наясно, че понякога сме твърде уморени, също знам, че дори в тези моменти има начин: можем да изберем по-кратка приказка или малка книжка с кратки стихове преди сън, за да подарим на себе си и децата си този дар на словото, който ще им послужи по-нататък в живота.
Честа практика на родителите от по-старите поколения е била да използват четенето като форма на наказание. Как в днешно време можем да интегрираме четенето като форма на поощрение или просто като нещо позитивно, което родителят може да прави с детето?
Четенето като форма на наказание звучи като грях, който никой не трябва да извършва.
За мен четенето има само положителна конотация и така трябва да се подхожда към него. Живеем във времена, в които доста точно и в ранен етап може да се диагностицират състояния като дислексия. Ако детето изпитва затруднения, родителят може да потърси помощ от специалисти, за да му помогне да превъзмогне дадено затруднение.
Самата аз не мисля, че щях да бъда такъв запален застъпник на четенето на приказки с децата, ако преди 6 години не се запознах с Деси Алексиева, която срещнах в любимата ми книжарница в гр. София Fox Book Café. Тя е създател на методологията за четене на най-малките от 0 до 3 години и през нейните занимания за деца и родители открих очарованието на споделеното четене от най-ранна възраст.
Доколкото ми е известно, част от позитивното родителство е ученето през пример. Как смяташ: четящ родител = четящо дете или не е задължително? По-лесно ли можем да приучим децата на някой хубав навик, ако самите ние го практикуваме?
Разбира се, личният пример е изключително важен, но тъй като четенето е интимно занимание и с по-малки деца невинаги е възможно, препоръката ми е четете на децата и с тях. При по-големи деца, които вече са ученици, можете да отделяте 15 минути за общи занимания, а след това да определите време за четене – всеки поотделно, но в едно и също пространство. Не забравяйте след това да ги попитате какво им е било интересно, кое им е било трудно, кое не са разбрали. Това е в основата на четенето с разбиране.
Посредством методите на позитивно родителство възможно ли е да променим нагласите на едно пораснало дете (в тийн възраст, например) и да го вдъхновим да започне да чете?
Единственото, което трябва да отделим е време и търпение. Има книги за всяка възраст и интереси. Интензитетът на процесите в тийнейджърския период е много висок, а литературата крие много отговори, които порасналите ни деца не са готови да приемат на готово от нас като родители.
Спомням си, че аз като тийн в средата на 90-те бях наистина впечатлена от Стайнбек и Ремарк. А когато прочетох на 18 години „Портретът на Дориан Грей“, си обещах, че никога не бих потъпкала съзнателно мечтите/сърцето на друго живо същество, защото не искам да оставя белези в душата си, които ще я деформират завинаги.
С други думи, ако разберем какви са терзанията на подрастващите ни деца, можем да им помогнем да открият литературата, която ще ги отвори към книгите.
Какви са три неща, които можем да направим още днес, за да започнем своя път в позитивното родителство?
Първото нещо е да започнем да бъдем малко по-добри към себе си. Ако имаме ниска търпимост към себе си и своите недостатъци, най-вероятно проявяваме същата нетърпимост и към децата си. Тя може да се изразява в припряност; високи изисквания (което не е лошо), но с липса на подкрепа в изпълнението на задачите, които поставяме пред децата ни.
Второто нещо, което бих препоръчала е да говорим по-малко и да наблюдаваме повече. Ако си дадем време между стимула (поведението на детето) и реакцията (нашият отговор на този стимул), си даваме пространство за разбиране каква би била причината зад поведението или както казах по-горе коя е неосъзнатата цел на детето, което проявява в момента неприемливо поведение.
Третото нещо, което почти винаги сваля напрежението в общуването е да използваме „Аз-послание“, което е обратното на „Ти-обвинение“. Пример: „Ти не разбра ли, че сладолед преди вечеря не може!“ може да се замени „Виждам, че си разстроен. Разбирам те. Ще има сладолед, след като приключим с вечерята“,
Нека детският плач и недоволство не ни плаши. Важното е да не забравяме, че те са малките, ние сме големите. Нашата работа е да бъдем техен пристан, а не пъдар.
Би ли ни препоръчала литература, чрез която да се запознаем по-обстойно с позитивното родителство?
Наръчниците на Джейн Нийлсън и Лин Лот по „Позитивно възпитание“ от издателство „ИнфоДар“ може все още да се намерят в книжарниците, но бих препоръчала горещо всичко на д-р Лора Маркам („Спокойни родители, щастливи деца“), както и „Детето и ние“ на д-р Хаим Гинът.
Понякога ни е нужно съвсем малко, за да направим големи промени.
Какво ще пожелаеш на нас от “Приказен град”? 🙂
Пожелавам на всички вас от „Приказен град“ да разширите обхвата си, за да помогнете на повече родители да намерят път към себе си и децата си през силата на приказките.
Абонирайте се за нашия бюлетин!
Присъединете се към нашето приказно семейство и научавайте първи за:
- ексклузивни новини от Приказния град;
- най-новите приказки и истории, с които да радвате своите малчугани;
- съветите на експерти по детско развитие, логопеди, психолози и много други!