Понякога най-големите промени започват с нещо съвсем малко. Не с ново начало. Не с грандиозен план. А с едно изрисувано камъче, намерено случайно по време на разходка.
Знам колко странно звучи това. И аз не бих повярвала преди няколко месеца. Но се оказа, че именно рисуването върху камъчета ни помогна да направим нещо, което отдавна бяхме забравили – да забавим.
Съдържание на статията
Някъде по пътя забравихме да гледаме наоколо
В днешно време, ежедневието често е сиво – изпълнено със забързана походка, километричен списък със задачи и повече сериозни емоции отколкото усмивки и смях. Постоянно бързаме.
Бързаме за работа.
Бързаме за градина или училище.
Бързаме, бързаме, бързаме…
И из всичкото това бързане си спечелваме само напрежение и умора, а пропускаме вълшебствата, които ни обграждат.
Вече не се чудим на какво прилича формата на облака – пудел или дракон – а само, че сме си оставили чадъра вкъщи. Вече не се заслушваме в мелодията на шумулкащите листа и да поклащаме крак в такт с нея, дори не я забелязваме.
Вече не смъкваме ръчния часовник, за да “уловим” слънчево зайче и да го “запратим” в окото на приятел или да се закачаме с котките. Сваляме го, за да подменим батерията, защото изостава с цяла една минута – как смее?!
Така, докато се стрелкаме като комети към поредната дестинация, не просто пропускаме да се насладим на случващото се около нас. Много често загърбваме неща, които на пръв поглед са ни се сторили ненужни или недостатъчно важни. След като те отпаднат, премахваме и следващите, които са били една идея по-важни от предната група… и така, без да се усетим, изпускаме (умишлено или не) още и още и още…
Постепенно, дните ни стават еднакви – случва се едно и също, все в същата компания, на типичните места… сякаш сме затворени в един от онези филмови сценарии, в които един и същи ден се повтаря отново и отново…
Постепенно, това се прехвърля и върху ежедневието на децата ни. А, нима има нещо по-лошо от това? При следващото поколение, това “бързане” се превръща в хронично. Вече и те не спират дори и за секунда. От 2-3 годишна възраст, те са в една безкрайна надпревара да стигнат до поредното занимание и да постигнат точно определена цел. И така, на 8, те са вече изморени, също като нас. Изморени от цялото това бързане, в което са попаднали от рождението си без да имат реален избор.
Денят ни е пълен. Сърцето ни - не винаги.
Представете си следната ситуация:
Станали сте рано – в 6 часа. Направили сте си кафе и го пиете измежду останалите задължения – закуска за цялото семейство, обяд за децата. Докато ви се плакне косата под душа, изтърквате мивката. Докато миете зъбите – пускате пералнята, настройвате я да приключи чак вечерта. След това, будите децата… знаете как продължава историята – трафик до училище, цял ден на работа, тренировка на едното, школа за другото дете… вечеря..
Е, представете си, че в края на този безкраен и изморителен ден, вие трябва да седнете и да решавате задачи, обсъждате “какво е искал да каже автора” и т.н.Ще можете ли? Ще имате ли сили за всичко това? А, умът и тялото ви, ще могат ли? Ще могат ли да правят това? Всеки. Божи. Ден.
Тогава как очакваме децата ни да имат истинско детство и да растат, вярвайки във вълшебства? Как ще вярват, че всичко е възможно? Кога ще им оставим време за това?
Искаме от себе си и от децата си толкова много, така че от известно време съм поставила за себе си, а и вкъщи сме си го поставили за цел да забавим – при това умишлено. За да мога да си поема въздух и да махна тази “тухла” застанала върху гърдите ми – това напрежение и състезание; това усещане, че все нещо изпускаме; че сме недостатъчно бързи, дейни, организирани… че сме просто недостатъчни. Ужасно чувство.
И тогава се появиха камъчетата
От известно време вкъщи си поставихме една необичайна цел – да забавим. Не защото някой ни го препоръча. Не защото го прочетох в книга. А защото един ден осъзнах, че непрекъснато бързаме… и вече дори не знаем накъде.
Така преди няколко месеца с Антон започнахме да създаваме изрисувани камъчета и да ги разпръсваме из цяла България. Звучи просто, но всъщност е цял процес и плавно се превърна в семеен ритуал.
За да рисуваме върху камъчета, първо трябваше да си намерим камъчета. А къде има най-хубавите? На плажа, разбира се. Така че логично, се запътихме на семейна разходка на плажа.
Само че се оказа, че всъщност изобщо не отивахме за камъчета.
Отивахме да усетим топлия пясък под босите си крака. Да гоним вълните. Да се състезаваме коя мида е най-красива. Да мълчим. Да дишаме. Да бъдем заедно.
Някъде между всичко това, тези “разходки за събиране на камъчета” се превърнаха в основно “разходки, пък ако някое камъче ни намигне го прибираме”.
А вкъщи, вместо всеки да е потънал в своето си занимание – пием чай (вече лимонада) и изрисуваме камъчета. Така, из къщи редовно се търкаля някоя диня, портокал, морков или пък дъга… Признавам си, истинска слабост са ми морковите – да ги рисувам, а Антон – да ги яде (истинските, разбира се).
Да разпръснем малко вълшебство
След това, идва най-любимата ми част – да “споделим” вълшебството.
Така, докато се разхождаме или се наслаждаваме на някоя нова дестинация, оставяме по някое от нашите съкровища. Толкова пъти ставаме свидетели на това как някой ги открива.
О, да знаете, как грейват детските лица! Та, те са открили истинско съкровище – не в книга или игра – в реалния живот. И подскачат, и се смеят, и тичат към любимите си хора, за да споделят своето щастие. И така, те получават една малка доза вълшебство, която ще помнят за дълго.
Така, следващия път, когато излязат на разходка или пък до магазина, ще се оглеждат за нови вълшебства; ще забавят, за да се вгледат в тревата – дали няма някое ново скрито камъче… И знаете ли какво ще видят? Другите вълшебства, които толкова дълго не са виждали – калинките или детелинките. А, майка им, когато ги види да се вглеждат там, ще си спомни и ще им разкаже за “търсенето на четирилистни детелини”, когато самата тя е била дете.
И така, малко по малко вълшебството ще се върне в живота ни – чрез едно съкровище под формата на изрисувано като лимон камъче.
Така че, приятели, ако мога да ви пожелая само едно нещо, то е да не бързате чак толкова.
Задачите ще ви изчакат.
Имейлите също.
Пералнята няма да избяга.
Но детето, което иска да ви покаже една калинка… ще порасне.
Следващия път, когато излезете на разходка, огледайте се. Може би някъде между тревата ще ви чака едно изрисувано камъче. А може би няма.
Но ако забавите крачка достатъчно, почти съм сигурна, че ще откриете нещо друго.
Нещо, което през цялото време е било там.
И което сме забравили да забелязваме.
0 Comments