Всичко започна с няколко дървени блокчета и една смела идея. Синът ми, едва на четири, реши, че ще построи „мост за мравки“. Това не беше обикновен мост, увери ме той, а „най-дългият мост на света, с тунел за малките мравки и легло за уморените“. Докато го гледах как подрежда блокчетата – някои накриво, други съвсем на ръба да паднат, – се възхищавах на въображението му.

В един момент блокчетата се срутиха, а той, с ръце на кръста и намръщено лице, ме погледна:

– Не мога да го направя.

Импулсът ми беше да се намеся, да подредя блокчетата вместо него, но се спрях. Вместо това попитах:

– Ами ако сложиш едно голямо блокче за основа?

Той замислено се заоглежда, после се усмихна:

– Да! Голямото блокче е като великанът Червенобрадко, който държи всичко!

И продължи с нов ентусиазъм.

Това беше един от онези мигове, които те карат да осъзнаеш, че като родител не си тук, за да „оправяш нещата“. Тук си, за да дадеш подкрепа и пространство – за да може вътрешният и творческият глас на детето да намерят своя път.

Вътрешният глас на едно дете е като нежно семенце, което тепърва пуска корени. Той им казва: „Можеш да го направиш“ или пък, ако не внимаваме, „Не си достатъчно добър“.

Спомням си един ден, когато синът ми рисуваше таралеж. След пет минути обаче хвърли молива и въздъхна:

– Моето не е хубаво. Таралежите на другите деца са по-добри.

Сърцето ми се сви. Възможно ли е вече, на четири години, да започва да се съмнява в себе си? Седнах до него и попитах:

– Какво харесваш най-много в таралежите?

Той се замисли.

– Че имат бодли, но са мили.

– Е, твоята рисунка има точно това! – казах аз. – Това е най-милото таралежче, което съм виждала.

Усмивката му се върна.

Тези малки моменти са изключително важни. Вътрешният глас на едно дете се оформя от думите, които ние, възрастните, изричаме. Ако ги насърчаваме с обич и търпение, те ще повярват, че са способни, креативни и достатъчни точно такива, каквито са.

Докато вътрешният глас е тих и личен, творческият глас е като малък вихър – пълен с цвят, движение и живот. Това е гласът, който казва: „Нека ти покажа какво си представям!“

Една вечер синът ми ме покани на „концерт“. Беше извадил всички кухненски прибори – тенджери, лъжици, капаци – и беше превърнал хола в сцена.

– Това е „танцът на дъжда“ – обясни той.

И започна да удря с дървена лъжица по капак, като мърдаше с колене в ритъм, който само той разбираше. Да, беше шумно, но беше и прекрасно.

Не се намесих, за да кажа какво е „истинска“ музика. Вместо това плясках с ръце в ритъм и му предложих да добави шишарка като маракас. Той се зарадва толкова много, че накрая танцувахме заедно под „дъжда“.

Това е магията на творческия глас – децата виждат света по свой уникален начин, а ние имаме привилегията да надникнем през техните очи.

Не сме сами в това пътешествие. Учителите също играят ключова роля в изграждането на увереност и творчество усещане у децата. Един ден синът ми се върна от детската градина с малка купчинкка страници.

Всеки лист разказваше нова история, като отделна книжка. Книжките му бяха пълни с драсканици, но всяка рисунка имаше своя разказ: куче, което живее на облак; самолет, който лети под водата.

Когато отидохме на следващата родителска среща, неговата учителка ми показа останалите „книги“ и сподели:

– Идеята е децата да знаят, че техните истории са важни.

Това беше моментът, в който разбрах: като възрастни, не е наша работа да диктуваме. Вместо това трябва да бъдем внимателни водачи – да задаваме въпроси, които разширяват въображението, и да даваме свободата да опитат, да сгрешат, да създадат нещо свое.

Когато детето рисува крива линия, вместо да кажем: „Не така се рисува“, можем да попитаме: „Какво представлява тази линия?“ Когато нещо се обърка, да кажем: „Какво би променил следващия път?“

Вътрешният и творческият глас са като криле. Когато децата се научат да доверяват на вътрешния си глас, те летят с увереност. А когато творческият глас е свободен, те ни показват светове, които никога не сме си и представяли.

Затова, следващия път, когато видите как детето ви строи мост за мравки, рисува таралеж с огромни бодли или свири на капак от тенджера, спрете за момент. Погледнете. Попитайте. И най-важното – радвайте се заедно с тях.

Защото в тези малки моменти те не само играят. Те се учат да бъдат смели, уверени и създатели на собствения си свят. А това е истинската магия.

• Уебинар: Как да развием детското въображение?
• Учителите – истинските вълшебници за нашите деца
• Защо никога не трябва да четете приказки на децата си?

Какво мислите за тази статия?