Христо Смирненски – “Слънчевото дете” на българската поезия

Христо Димитров Измирлиев е роден на 17 септември 1898 г. в гр. Кукуш, част от тогавашната Османска империя, а днес – от Гърция. Неговата страст към писането се заражда още в началното училище, когато пише детски стихчета. В гимназията той продължава да твори хумористични стихотворения, но бива забелязан едва през 1908 г., когато заживява при своя дядо в София. След 1910 г. отново се връща при майка си и баща си, където започва да учи в Солунската гимназия.

Сладкар, продавач на вестници, юнкер или поет?

Поради липса на средства, Смирненски е принуден да напусне Солунската гимназия и започва работа при баща си като сладкар.

След като през 1913 г. родният му град е опожарен и цялото семейство се мести в София, поетът се записва в Техническото училище. Започва да продава вестници заедно с по-малкия си брат Антон, а заедно с по-големия си брат Тома публикуват стихове и проза в хумористичния вестник “К‘во да е“. Публикува и във вестник “Българан”.

Четири години по-късно, поетът постъпва във Военно училище като юнкер, а междувременно работи като редактор във в. „Смях и сълзи“, където за първи път се подписва с псевдонима Христо Смирненски.

Интересен факт: до този момент Христо Смирненски се подписва с много псевдоними, сред които Ведбал, Орезам, Южен Северняк, Гаврош и др. Новия псевдоним авторът измисля след като негов приятел е убит на фронта и Смирненски, който дотогава е познат основна като Ведбал и със своите хумористични произведения, решава, че е време за ново творческо име, от което да излезе тъжното стихотворение, посветено на кончината на неговия близък.

Докато е във Военното училище, Смирненски става свидетел на кървавото потушаване на Владайското въстание, което ужасява поета и е повратна точка в неговия живот. В знак на протест той се отказва от обучението си, заради което баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.

Провокиран от преживяното, през 1918 г. той издава първата си стихосбирка ”Разнокалибрени въздишки в стихове и проза”.

Смирненски преживява 4 войни

Следосвобожденският период е много турбулентен за България. За краткия си житейски път, Христо Смирненски преживява ужаса на цели 4 войни. Това намира своето отражение и в творчеството на поета, в което основни мотиви са социалната несправедливост и негодуванието му срещу установения ред, срещу беззаконията и своеволията на управниците.

“Да бъде ден”, “Приказка за стълбата” и още за неговото творчество

Смирненски е представител на авангардизма. Неговите текстове имат изповедно звучене, а най-характерното за тях е тържественото и празнично усещане за една необходима промяна в света и готовността за борба за промяна. Социалните теми, които застъпва в творчеството си, правят произведенията му актуални и днес и често са обект на обществен дебат.

Вероятно най-известната му творба „Да бъде ден“ е първата в едноименната стихосбирка, издадена през 1922 г. Тя не изневерява на стила на Смирненски и ясно следва темата за стремежа към промяна на несправедливо устроения стар свят.

Последното произведение на Смирненски “Приказка за стълбата” е създадено през 1923 г., докато авторът се лекува от туберкулоза. Това е и едно от емблематичните произведения на българската литературна сцена, уроците от които важат с пълна сила и до днес. Фейлетонът се превръща в едно напомняне за безпощадните закони на “стълбата нагоре, която води надолу” и за катастрофалните последици от властолюбието на политическите ренегати, издигнали се от социалните низини и станали „принцове“.

Интересен факт: През 2001 г., председателят на Народното събрание Огнян Герджиков подарява на всички 240 депутати копие от “Приказка на стълбата”.

Макар и отишъл си едва на 24 годишна възраст, Христо Смирненски оставя зад себе си солиден набор от произведения: над 800 лирически и над 100 прозаически, а едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от 8 тома. Неговите произведения са неделима част от българската литература и до днес.