Грозното патенце

Беше прекрасно слънчево лято. Извън града всичко беше окичено с ярки цветове. Златно обагряше полетата, а дърветата искряха в зелено. Сеното бе събрано по ливадите, а щъркелът се разхождаше на дългите си червени крака и говореше по египетски – език, който бе научил от майка си. Спокойно беше извън града.

На една равна поляна, обляна от слънчева светлина се издигаше една голяма къща. В основите ѝ, леко прикрито зад един храст, беше гнездото на патицата. Там тя лежеше здраво прегърнала яйчицата си и ги мътеше. Толкова време вече лежеше там, че ѝ се струваше цяла вечност. Скучно и самотно ѝ беше там. Рядко идваше някой да я навести. Другите патици предпочитаха да плуват в хладната река, вместо да се изопнат на слънце и да крякат с нея.

Най-сетне яйчицата почнаха едно по едно да се пропукват.

– Пий-пий! – изпискваше всяко патенце от черупката точно преди да промъкне главичка в пукнатините.

Не след дълго всички патенца се бяха излюпили.

– Кряк-кряк! – рече патицата и всички патета се събраха около нея. Започнаха жадно да се оглеждат наоколо.

– Еха! Колко голям е светът! – викаха те.

– Да не би да мислите, че това е целият свят? – отвърна майка им. – Той се простира много по-надалеч, отвъд градината та чак до бостана с дините. Аз до там, обаче никога не съм ходила. Да, – продължи майка им. – нека видим всички ли сте тук. 

Тогава патицата съзря едно цяло целеничко яйце, което още си лежеше спокойно в гнездото. Тя въздъхна, отиде при него и го гушна силно.

Не след дълго я навести една стара патица.

– Как върви мътенето? – попита я тя.

– Всички патета се излюпиха без едно. Замъчила съм се с него и не мога да изляза на глава с него. Още дори не се е пукнало. – отвърнала патицата. – Ама виж ги другите, виждала ли си някога по-мили патета от тези? 

– Я дай да видя инатливото яйце – рече старата патица. – Аааа това ще е яйце от пуйка. Помни ми думите. И мен веднъж ме излъгаха с едно такова. Напатих се с такива малки. Страх ги е всичките от водата. Кряках, вряках, но уви! Я ми го покажи. Да, от пуйка е. Зарежи го и не се мъчи с него.

– Не, не. Ще полежа още малко – отвърна младата патица. – Толкова време лежах. Колко са още ден или два?

– Както искаш! – каза старата патица и си отиде.

Съвсем скоро и последното яйце се спука.

– Пип-пип! – изписка патенцето и мигом изскочи от черупката. Ах, колко голямо и грозно беше. Патицата го погледна и рече:

– Какво голямо пате! Никак не прилича на другите. Дали не е пиле? Чакай, знам как да разбера. Ще влезе то във водата, аз ще го накарам.

На другия ден времето беше чудно. Слънцето грееше силно и беше стоплило водата. Патицата и всички патета се насочиха към близката река. “Пляс!” – мама патица скочи във водата.

– Кряк-кряк! – извика тя към брега и патенцата едно след друго скочиха във водата при нея. Водата ги заля, те се гмурнаха и бързо заплуваха напред. Крачетата им бързо щапукаха сякаш от седмици вече можеха да плуват. Дори и грозното сиво патенце плуваше редом с останалите.

– Не, това не е пуйче – каза си мама патица, – я колко бързо гребе с крачка! И как стройно се е изправило. Мое детенце е това. Даже е по-хубаво от другите ако се вгледаш малко. Кряк-кряк! – извика пак майката. – Вървете след мен, деца, нека видим колко голям света и да ви представя на другите птици. Стойте близо, да не ви настъпят и се оглеждайте за котки.

Мама патица и патетата ѝ отидоха в птичия двор. Оттам се чуваше небивал шум. Две семейства се биеха за залък хляб, а в това време котката го измъкна измежду краката им.

– Гледайте, деца, така е по света – рече майката. – Излезте напред и се поклонете ниско на онази стара патица. Тя е най-главната, затова има червено парцалче на крака си. Това е най-красивото и голямо признание, което може да получи една патица. То значи, че тя е важна и, че стопаните не искат да я изгубят, а за нас означава, че трябва да я различаваме и следваме. Хайде, вървете напред и не си свивайте пръстите. Възпитаното пате ги държи разперени също както майка си и татко си. А сега се наведете и кажете “кряк”!

Мигом всички патенца се наведоха и също като майка си казаха:

– Кряк!

Другите патици из двора се размърдаха и заприказваха високо:

– Пфу! Само те липсваха тук. Виж го и това ужасно патенце. Ах, колко е грозно!

В същия миг едната патица се втурна и клъвна голямото пате.

– Не смей да го закачаш! – скара се мама патица. – То никому зло не прави.

– Да, ама е голямо и въобще не прилича на останалите. Затова трябва да го поощипем.

– Ах, какви милички дечица имате – каза старата патица с парцалчето на крака. – Само ей онова там е грозноватичко. Хубаво ще е да го пооправите малко.

– Но това е невъзможно, ваша милост! – отвърна мама патица. – Наистина не е красиво като другите, но е с благ характер и плува дори по-добре от другите. Мисля, че с времето ще израсте както е редно и ще стане по-малко.

Мама патица почеса сивото пате по гърба и му заглади перцата.

– При това – допълни тя – то е мъжко. Може да мине и без хубост. Смятам, че ще е много силно и ще си пробие път в живота.

– Другите дечица са много милички – рече от своя страна старата патица, – чувствайте се като у дома си, моля, и ако намерите нещо вкусно, можете да ми го донесете.

Патенцата наистина се чувстваха като у дома си. Ала върху патенцето, което се излюпи последно се сипеха само удари и подигравки от всички. Те страниха от него или го биеха и хапеха. “Твърде е голямо.” – повтаряха всички, а един пуяк дори се наду като като балон и връхлетя право върху патето. Бедното пате не знаеше какво да прави и как да се скрие. Мъчно му беше, че не е като другите и, че всички му се присмиват.

Така измина първия ден, но вторият за беда беше още по-лош. Всички гонеха сивото патенце. Дори сестрите му се сърдеха и не спираха да му се карат:

– Защо не се изгубиш някъде? Или да се опиташ да погалиш котката?

– Ех, да можеше да го пратя нанякъде… – казваше от своя страна мама патица.

Птиците го хулеха, кокошките го биеха, дори момичето, което носеше храна го подритна с крак.

Най-сетне патенцето не се сдържа и прехвръкна от другата страна на оградата. Птичките там уплашено избягаха и се скриха в храстите.

“Бягат, защото съм тъй грозно” – помисли си патето и съвсем се натъжи. Отиде до близкото блато и се сви в гъстите треви, където гнездяха дивите патици. Там прекара нощта. Беше толкова уморено и самотно.

На сутринта дивите патици побързаха да го огледат.

– Що за птица си ти?!

Патето побърза да ги поздрави.

– Ама ти си много грозно! – каза една. – Това обаче не ни влиза в работата. Само да не се ожениш за някоя от нашето семейство!

Сърчицето на сивото пате бе изпълнено с такава мъка. Как можеше да мисли за женитба? Така изминаха няколко дни. Тогава от някъде се появиха два диви гъсока. Те също като патето се бяха излюпили наскоро.

– Слушай, приятелю! – рекоха те. – Ти си тъй грозен, че няма как да ни пречиш. Искаш ли да хвръкнеш с нас и да станеш прелетна птица? Наблизо има друго блато, където живеят много мили гъски. Всички са госпожици и умеят да казват “кряк”. Там дори и ти ще можеш да си намериш щастието.

Преди патето да отговори във въздуха се разнесе силен гърмеж. “Бум! Бум!” и двата гъсока паднаха във водата. “Бум! Бум!” се чу пак и цяло ято диви гъски хвръкнаха във въздуха.

Гърмежите ставаха все повече. Имаше голям лов, а ловците бяха обградили блатото. Дим се носеше между тръстиките, а те се клатеха от минаващите ловджийски кучета. Изведнъж, едното се появи точно пред сивото патенце. То чак трепереше от страх. Кучето протегна шия и избяга нанякъде.

– Слава богу! – каза патенцето. – Толкова съм грозно, че дори и кучето не иска да ме изяде.

То сгуши глава под крилцето си и остана така чак до привечер, когато гърмежите утихнаха. Бедното патенце не смееше да стане. Почака още малко, след което стана и побягне с всичка сила. То бягаше през треви и ливади, през локви и поляни. Чак когато нощта настъпи то стигна до една малка схлупена къщурка. Тя беше толкова стара, че е едва държеше керемидите по покрива си. Изви се силна буря. Патето не можеше да стои право. Ветровете бяха твърде силни. То седна близо до стената и се сви в нея. Времето ставаше все по-лошо. Най-сетне патето забеляза, че вратата на къщичката се открехна. То стана с мъка и влезе в стаята.

В колибата живееше една бедна жена. Компания ѝ правеха една кокошка и един котарак. Него тя наричаше “синко”, а той мъркаше и се умилкваше в нея. Кокошчицата  беше дребна и със съвсем късички крачка. Нея, бабата наричаше “късокрачка”. Тя носеше хубави яйчица, а стопанката внимателно се грижеше за нея..

На сутринта двете животни забелязаха патето и зашумяха.

– Какво има? – попита бабата и се заоглежда. Тя едва едва виждаше и затова помисли, че патето е изгубила се тлъста патица. – Я виж ти! Какво щастие! Сега ще си имам и пачи яйца. Само да не е паток!

Три седмици патето седя да снася яйца, но без резултат.

– Можеш ли да снасяш яйца? – пита го кокошката.

– Не.

– Тогава си мълчи!

А котаракът го питаше:

– Можеш ли да си извиваш гърба, да мъркаш и да топлиш премръзналите крака на господарката?

– Не.

– Тогава не се обаждай като говорят умници като нас.

И патенцето си седеше в ъгъла и нищичко на казваше. Ала веднъж вратата се открехна и в стаята нахлу свеж въздух и топли слънчеви лъчи. На патенцето много му се прииска да полува. Сподели с кокошката, а тя му рече.

– Какво пък е това? Нямаш си друга работа. Затова си мислиш такива глупости. Снасяй яйца или мъркай – така ще поумнееш.

– Ах, колко е приятно да плуваш! – каза патенцето. – Каква наслада е да се гмуркаш и водата да облива лицето ти.

– Да, да, чудна наслада! – отвърна кокошката. – Ти май си полудял. Я попитай най-умното същество, което познавам, котарака, дали обича да се гмурка и да плува във водата?

– Вие не ме разбирате – тихо рече патето.

– Ние ли не те разбираме? А, кой друг ще те разбере? Да не мислиш, че си по-умен от котарака или нашата господарка? Не си въобразявай много, а благодари за доброто, което сториха за теб тук. По-добре се помъчи и се научи да снасяш яйца или да мъркаш.

– Аз мисля, че по-добре ще бъде да си отида – сподели патето.

– На добър ти час! – рече кокошката.

И патенцето тръгна. Остави зад себе си схлупената къщурка, котарака, кокошката и бабата. То отиде право при блатото. Скочи във водата, плуваше и се гмуркаше, ала всички животни го гледаха отвисоко и страняха от него заради грозотата му.

Настъпи есента с пълната палитра цветове. Те окъпаха листата, тревите и всичко наоколо. Вятърът ги подхващаше и бързо ги завърташе. А после снежните облаци заприиждаха и тежаха от небето.

– Гра-гра! – изграчи един гарван от близкото дърво.

Една вечер, тъкмо когато слънцето беше залязло, из гората хвръкна цяло ято прекрасни бели птици. С дълги стройни шии и искрящо бели загладени пера, лебедите разпериха крилете си и отлетяха към по-топлите места. За нула време те се издигнаха високо в небето, а бедното патенце стоеше на земята и ги гледаше изпълнено с вълнение. Те бяха толкова красиви! Така грациозни! То не знаеше къде отиват, ала изпита към тях такава обич, каквато не бе изпитвало към никой на света. Пожела на себе си такава хубост, ала после тръсна глава и си каза, че ще бъде много радостно ако поне патиците го приемеха при тях.

Зимата връхлетя с всички сили. Патенцето не познаваше такъв студ. Трябваше постоянно да плува, за да не замръзне във водата, ала незамръзналата част от водата ставаше все по-малка. Най-накрая то изгуби последните си сили и замръзна във водата.

Рано сутринта наблизо мина един селянин. Той съзря патето и побърза да разчупи леда, да извади патето и да го занесе при жена си. 

Когато патето се съвзе, децата искаха да поиграят с него, ала на него му се стори, че се канят да му направят нещо лошо. Така се стресна, че скочи право във ведрото с млякото. Домакинята плесна с ръце, а патето отново се стресна и скочи прави в бурето с маслото, а оттам – в брашното. Такава бъркотия настана! Домакинята крещеше и гонеше патето, децата тичаха и се смееха. За щастие вратата беше отворена. Патенцето се промъкна и се изтегна върху току-що навалелия сняг. Уморено, то притвори очи.

Когато времето омекна и слънцето постопли земята, патето се върна при блатото. Лежеше между високите треви и слушаше как пролетта разцъфва. Изведнъж патенцето почувства как крилете му се разперват и зашумяват по-различно и шумно от преди. Понесоха го още по-бързо напред. Преди да се опомни се намираше насред ябълкова градина, в която дърветата бяха окъпани с цвят. То пое дълбоко дъх – миришеше на пролет. Беше толкова хубаво. И ето, отвъд няколко реда дървета се показаха три великолепни лебеда. Те шумяха с криле и плуваха грациозно във водата. Патенцето ги познаваше. Обхвана го едно тъжно чувство. 

“Ще отлетя при тях, но те ще ме охулят задето смея да ги приближавам и заради грознотата ми.  Но нека тъй да бъде! По-добре от тях, отколкото да понасям щипането на патиците и боя на кокошките!” – помисли си то.

И патенцето полетя, спусна се във водата и заплува срещу великолепните лебеди. Те го забелязаха, размахаха криле и тръгнаха право към него.

То наведе ниско глава към водата, зачака гнева им. Ала що да види в прозрачната вода? Своето собствено отражение, но не някаква тъмно сива птица, безобразна и неподвижна, а бял, строен лебед.

Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце.

Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които го бяха сполетели. Той беше преминал през тях. Беше ги преживял и благодарение на това, той можеше истински да оцени щастието, което изпитваше сега. А големите лебеди просто плуваха около него и му помагаха да заглади перата си. 

В този миг в градината влязоха няколко деца. Те започнаха да хвърлят хляб във водата, а едно от тях извика:

– Вижте, нов лебед!

– Дааа! – извикаха радостно останалите. – Дошъл е нов лебед! 

Децата ликуваха, а после отидоха да разкажат на родителите си и се върнаха с още хляб и сладки и закрещяха в един глас:

– Новият е най-красив от всички! Тъй грациозен и млад! 

От своя страна, старите лебеди наведоха глави пред него. Младият лебед не знаеше какво да прави, та се засрами и скри глава под крилото си. Беше толкова щастлив, но не можеше да се гордее, защото доброто му сърце не познаваше гордостта. Той мислеше за всички минали дни. Как го гонеха, присмиваха му се и го подритваха, а днес го наричаха най-прекрасния от прекрасните. Тогава той размаха криле, изпъна стройната си шия и извика доволно:

– Да, не съм си и мечтал дори за такова щастие, когато бях малко грозно патенце!

Автор: Ханс Кристиан Андерсен

Ще се радваме да споделите:

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още приказки

Жена с бяла рокля тича през поле по залез

Що е щастие

Три момчета овчарчета, другарчета, често изкарваха стадата си далеко от село към гората. На това място имаше едно батлясало