Един баща имал двама синове. Той много ги обичал и гледал все да са щастливи и доволни, та не им давал никаква работа да пипнат. Всичко вършел бащата, а те тичали от сутрин до вечер по игри. Минавали си така дните и момчетата пораснали. Бащата решил, че ще започнат да му помагат, но те хич не се сещали да хванат някаква работа.

Един есенен ден, когато вече трябвало да се събира всичко от нивите, бащата бил много уморен и казал на синовете си:

– Деца, хванете по една мотика и няколко чувала и отидете да извадите картофите от близката градина.

Момчетата с радост приели да свършат работата, та бащата се зарадвал, че най-сетне ще започнат да го отменят.

Градината с картофи била съвсем близо до селото, та бащата решил да си почине за малко, докато се върнат синовете му. Легнал той за кратка дрямка, но като станал синовете му още ги нямало. Почакал още малко, но от момчетата – ни вест, ни кост.

“Явно много е родила нивата,” помислил си бащата. “Я, да отида да им помогна, че сигурно не могат да извадят всички картофи сами.”

От къщата до градината нямало и сто крачки, та бащата бил там за нула време. От синовете му, обаче, ни следа. Мотиките стоели чисти, подпряни на празните чували. Огледал се, ослушал се и видял момчетата да си играят в близкото поточе.

– Какво правите, деца? – попитал ги бащата.

– Ами, тате, изморих се от пътя и реших малко да си почина, – казал по-големият син.

– А, ти? Защо не вадиш картофите? – попитал бащата по-малкия.

Момчето, чуло-недочуло какво казал брат му, отвърнал:

– Помагам на батко, тате.

– Ей, как съм ви възпитал, – възмутил се бащата. – И сто крачки не сте минали, а вече сте се изморили. Ако трябваше вас да чакам да ме храните, не знам какво щеше да стане. Единият нищо не прави, другият му помага. Пак сам ще вадя картофите!

Поуки

Възпитанието и уроците започват от рано и продължават цял живот.

На каквото научиш децата си, това ще демонстрират.