Ран Босилек е един от най-емблематичните български автори, чиито творби са се запечатали в умовете на всяко едно поколение. Та, кой не знае “Родна реч” или “Я, кажи ми, облаче ле бяло” или “Патиланско царство”? Всяко стихотворение, повест или разказ са изпълнени с искреност и доброта, а приказките му стават образец за всеки български детски автор. 

Генчо Станчев Негенцов, каквото е истинското му име, се ражда на 26 септември 1886 година в Габрово. Той е едно от пет деца и, когато баща му умира, семейството му започва да води ежедневна битка с бедността. Въпреки всичките трудности, с които се сблъсква майка му, тя винаги намира време и сили да разказва български народни приказки у дома. Тя е човекът, който възпитава интереса му към приказките и народното творчество като цяло.

Когато е във втори клас, учителката на трети показва на Генчо и съучениците му известното тогава списание “Звездица”, като им прочита приказката “Чудната кутийка”. По късно в живота си авторът разказва, че точно тези моменти са предопределили пътя му. Начинът, по който учителката четяла и емоцията, която влагала във всяка една дума карала всеки от героите – и малък, и голям – да оживее пред очите му и така пробудила обичта му към стойностната и добра книга.

В него ден, по пътя към дома, малкият Генчо не спирал да мисли за приказката и ценното списание “Звездица”. Той искал да притежава всяко негово издание, за да има пряк досег с творбите, които съдържа. Списанието струвало 2 лева, което, макар и днес да не ни се струва много, по онези времена за семейството на Генчо са били непосилна сума. Хрумнало му, че на оживените места, хората често губят пари, затова на следващия ден се отправил към пазара, но за негово нещастие, не намерил нито монета. Когато се прибрал у дома, майка му го попитала защо е разстроен и той ѝ разказал всичко. Още същия ден, тя вече била намерила решение и заедно се запътили към гостилницата, която държали техни роднини.

Така в следващите месеци, той и единия му брат работят в гостилницата. Вършат всичко, за което има нужда – помагали в обслужването на клиентите и почистването след тях, в събирането на плодове за ракията, продавали ябълки и круши, поддържали огъня и всичко, което им поръчали. По този начин не само успява да постигне целта си – да купува и чете списание “Звездица”, а и да помага у дома. 

С всяка следваща прочетена приказка, стихотворение или разказ, Генчо разпалва все повече любовта си към книгите. Точно тази любов почти му коства зрението, когато той и брат му Никола се втурват да помагат в голям пожар в махалата. Генчо спасява първо книгите от пламъците. От дима и горещината, той уврежда очите си, но години след това, бащата на негов ученик успява да го излекува.

След като завършва училище (1904г.), той остава в Априлската гимназия в Габрово като преподавател. Точно тогава той пише и първото си стихотворение за деца “На косичка”, вдъхновено от малките му ученици и по-специално от сестрата на най-любимата му ученичка. Той го подписал като “Ран Босилек” и го изпратил в списание “Светулка”. Когато го публикували, учениците му се зарадвали много – дори повече от самия него. От този момент нататък той не спира да твори. Въпреки че решава да следва висше образование като адвокат в Брюксел, сърцето му и любовта към децата го връща обратно и става редактор в списание “Светулка”. След това работи и във вестник “Врабче”, и в издателство “Хемус”.

Интересен факт е, че голяма част от неговите творби са се смятали за народно творчество още докато авторът е бил жив. Даже самият Ран Босилек се е шегувал като понякога е обикалял улиците и е питал минувачите дали знаят кой е авторът на “Я кажи ми облаче ле бяло”. Много от тях веднага отговаряли, че това е част от българското народно творчество, което Ран Босилек смятал като най-голямото възможно признание.