Черното котенце

Незнайно откъде в един град, в един голям парк се появи черно котенце. Козината му беше лъскава и пухкава, а на фона на нея жълтите му очички светеха като светулки в нощта. То плахо се промушваше покрай пейките и храстите – търсеше нещо. Отнякъде дочу тихо мъркане и се заозърта. Под едно стълбище се чуваше приятен познат звук. Котето надникна и видя сгушена в дъното котка с три малки котенца. Те се гушкаха в мекото ѝ кожухче и сучеха топло млекце. Малкото черно котенце много се зарадва, че видя познати същества, и се почувства сред приятели.

– Може ли да си поиграя с вас? – запита то, изпълнено с надежда.

– Хей, Черньо! Веднага да се махаш оттук! – изсъска майката.

– Аз не се казвам Черньо.

– Това име най-много ти отива – нападнаха го котенцата. – Толкова си черно – като дявол.

– Черните котки носят нещастие – каза остро майката.

– Стой по-далече от нас, че ще ни довлечеш някоя беля! – викаха едно през друго малките котенца.

– Не е вярно, не нося нещастие, аз съм същият като вас, само цветът на козината ми е различен – хлипайки, се опитваше да ги убеди котенцето, но всички го нападнаха.

Едно куче чу олелията под стълбището и се вмъкна да види какво става. Котките се подплашиха и хукнаха навън, ужасени, че е разкрито леговището им.

– Виждаш ли, че носиш нещастие? Да не съм те видяла повече! – извика майката на котенцата.

Малкото уплашено същество заподсмърча и бавно тръгна само. До него кацна една черна врана.

– Аз всичко видях. Черните котки носят нещастие на всички, освен на вещиците. Така че ти трябва вещица.

– Не е вярно. Не нося нещастие. Аз съм съвсем обикновено коте.

– Но си чернооооо.

В този миг враната отлетя, защото към котето се втурна малко момиченце с дълги плитки и шарена рокличка. То така нежно гушна котето и  започна да го гали с безкрайна нежност, че котенцето замърка от щастие. Към детето се стрелна ужасена жена. Тя тичаше и крещеше:

– Веднага да махаш това мръсно коте! Знаеш ли колко зарази и бълхи може да ти донесе!

– Но, мамо, виж колко е мъничко и сладичко! Хайде да си го вземем!

– Дума да не става! Поне да беше някакво шареничко, а то – черно като дявол. Черните котки носят нещастие.

Докато произнасяше тези думи, майката така рязко дръпна котето от ръцете на детето, че то се изплаши. Опита се да се задържи за детето. Острите му нокти скъсаха рокличката и малко одраскаха момиченцето. То се разплака, а майка му още повече се развика:

– Видя ли какво стана, с черна котка ще играеш! Аз нали ти казах!

 Котенцето хукна натъжено. Сърчицето му щеше да се пръсне от страх и мъка. Докато тичаше, едно момче с колело се беше засилило по алеята. То връхлетя върху котето и за да не го блъсне, рязко извъртя кормилото, но падна на плочките и ожули коляното си. Котето се скри под  един храст и заплака.

– Значи наистина нося нещастие! Аз съм едно ужасно дяволско същество!

Не след дълго до него се заразхожда важната врана.

– Видя ли, видя ли какво им причини? На теб ще ти подхожда само една вещица.

– Но вещици не съществуват. Откъде да намеря?

– Има, има. Щом търсиш, ще намериш. Всяка вещица има за пръв приятел черна котка.

Котето дълго размишлява над думите на враната. То беше толкова малко и беззащитно, а всички се страхуваха от него. Дали някога щеше да открие вещица? Над шарения град се спускаше мрак и слънцето се оттегляше към своите покои на заслужена почивка. Паркът опустяваше. Детската глъчка и родителското мъмрене се замениха от груб тийнейджърски кикот и неприлични думи. Малкото котенце се страхуваше как ще прекара нощта сам-самичко в този чужд и враждебен свят.

По алеята закуцука прегърбена старица. Беше облечена в стари дрехи, а рошавата й  коса висеше над рамената й. Нещо мърмореше за боклуците, разхвърляни около кошовете за смет. През деня котето бе видяло толкова много хора, че тя изобщо не му направи впечатление. Бабичката седна на една пейка и тихо изохка. Имаше страшен, сърдит вид. Извади хляб и започна да рони трошички по земята. Рой нахални гълъби се струпаха край нея и започнаха да се борят за всяка троха. Котето беше гладно, но се страхуваше да се покаже, за да не го подгони и тази жена и да не ѝ донесе нещастие. 

Тогава групата груби тийнейджъри се развикаха към старицата.

– Вещица, вещица, махай се оттук!

Бабата разхвърля останалия хляб. С мъка се надигна от пейката и тръгна нанякъде. Котето не можеше да повярва на ушите си. Дали това беше неговата вещица? Реши да рискува и изскочи пред бабичката. Тя видя малката черна топчица. Наведе се и я хвана. Прегръдката ѝ беше нежна като на малко дете.

– Какво правиш тук, скитниче? – заговори му нежно тя.  –  И ти си самичко – също като мен. Искаш ли да си ми другарче?

Котето искаше да ѝ отговори, да ѝ разкаже за всичките си премеждия през деня, но знаеше, че тя нямаше да го разбере. Отпусна се в нежната прегръдка на своята вещица и блажено замърка. Жената го занесе в своя скромен дом и от този ден и двамата не бяха сами. Котето не носеше беди, а само любов. А бабата вървеше усмихната и някак по-изправена. Нямаше и следа от страховития й вид, защото сърцето й беше изпълнено с обич.  Вече никой не я наричаше вещица.

Изпратена от: Вера Недялкова – Верита

Автор: Вашите приказки

Ще се радваме да споделите:

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още приказки

Жена с бяла рокля тича през поле по залез

Що е щастие

Три момчета овчарчета, другарчета, често изкарваха стадата си далеко от село към гората. На това място имаше едно батлясало