В дъното на Голямата горa, почти където започва да се възвишава Пеещата планина, се издига едно старо, престаро дърво. Това дърво не е какво да е, а вълшебно. То било засадено там от едно младо момиче преди много, много години – толкова много, че днес, ако понечиш да обиколиш дървото, ще са ти необходими повече от десет крачки. Момичето избрало точно това място, защото тук се издигала къщата на любимата ѝ баба. Днес няма следа нито от момичето, нито от баба му, камо ли пък от къщата ѝ

Дървото обаче е там – винаги осветено от плътен сноп слънчеви лъчи. Няма значение дали небето е изпълнено с облаци или не – в ярката му светлина спокойно прехвърчат пеперуди и мънички калинки. Не това е вълшебството обаче.

Един ден зайчето Бързоскок минавало покрай дървото, потънало в мисли къде да намери горски плодчета, за да ги занесе на децата си. Тъкмо щяло да скочи отвъд Вълшебното дърво, когато погледът му бил привлечен от малко храстче в основата на дървото, обсипано с плодчета.

– Аха! – възкликнал Бързоскок и се запътил натам.

Когато се приближил, видял, че храстчето е съвсем необикновено. То било обсипано едновременно с малини, къпини, боровинки и дори ягодки. Зайчето не им се чудило дълго – обрало почти всичко и доволно се запътило към дома.

Зайко Бързоскок не бил единственият угрижен обитател на гората. Мецан Ушко имал спешна нужда от сладък пресен медец и едва не ударил челото си във висящия от Вълшебното дърво кошер, който то му поднесло.

С години животните от цялата гора разчитали на помощта на дървото и се радвали на даровете му.

Една прохладна утрин семейство Бобърчови се спрели пред дървото и заговорили. Те го молели за помощ – тяхното малко бобърче било налегнато от тежка треска и нищо не помагало. Дни наред бобрите опитвали всичко, но бобърчето продължавало да страда. Накрая, отчаяни, те решили да се обърнат за помощ към дървото.

Мама Бобърчова била сложила детето на коленете си и силно го прегръщала, бършейки потта от челото му. Изведнъж покрай тях станало много задушно и над главите им се надвесил дебел клон. От едно от листата му бавно се изтърколила бистра росна капчица. Миг след като тя намокрила лицето на бобърчето, то отворило очи.

Това било последното и най-голямо вълшебство, което Дървото извършило – родило лечебната за бобърчето капчица. Но какво чудесно вълшебство било всъщност…