Утрото в полето беше топло и слънчево. Пчеличката Еми жужеше доволно и си тананикаше.

– Бъззз-бъззз! Какъв чудесен ден! Бъззз-бъззз-бъззз!

Запърха с крилца и се приближи към следващото цвете. Полето беше обсипано с пъстри, ароматни цветенца.

Денят беше толкова слънчев, че докато кацаше на поредното цветче, една росна капка отрази светлината и заслепи Еми. Преди да осъзнае случващото се, тя се затъркаля по венчелистчетата и право върху питката на едно оранжево цветче. Обсипана с прашец, пчеличката се разкашля.

– Уф, че работа! – изпуфтя тя и кихна. – Аааапчих!

Целият ден на Еми продължи по подобен начин. Докато обикаляше полето, тя не спираше да киха. В резултат прашецът, който беше в ръцете ѝ, се разпръсваше наоколо. Все се намираше поне една пакостлива прашинка, която дa се свре в малкото ѝ носле.

Еми събираше старателно прашеца.

Внимателно разтваряше торбата си и…

– АААААПЧИХ!

Прашецът обграждаше пчеличката. На обяд Еми беше умърлушена и покрита с цветен прашец от връхчето на носа си до края на петичките. Вече не знаеше дори дали беше тъжна, или ядосана. Докато седеше на едно листенце и си почиваше, до нея спря приятелката ѝ Кити.

– Здравей, Еми! Защо си нацупена?

– Не съм нацупена! – тросна се в отговор пчеличката.

Еми не искаше да е груба, но прашинката в нослето ѝ много я гъделичкаше.

– Аааапчих! – кихна силно и полепналите прашинки по мъхчето на пчеличката се разлетяха наоколо.

Една хитра и бърза прашинка полетя право към Кити и се шмугна в нослето ѝ. Малко по-късно Кити продължи по пътя си. Всяка задача, с която се заемеше, беше грубо прекъсвана от звучни кихавици. С всяка следваща пчелата ставаше все по-неспокойна. Отчаяна, тя излезе на чист въздух с надеждата, че пакостницата ще излезе от нослето ѝ или поне въздухът ще я успокои.

Покрай нея мина Звънко и я заговори.

– Здравей, Кити! Изглеждаш сърдита. Защо така?

– Не съм сърдита! – рязко отвърна Кити, а Звънко се натъжи.

Пчеличката не искаше да се сопва така на другарчето си, но нослето ѝ не я оставяше на мира.

– Ааапчих! – кихна тя и прашинките, полепнали по нея от срещата с Еми, литнаха обратно във въздуха.

Скоро целият кошер беше обхванат от лошото настроение и досадните кихавици.

Така измина почти целият ден, когато, докато пиеше вода, Еми случайно намокри нослето си. И тогава всичко се промени. Пчеличката вече вършеше всичките си задачи сръчно и бързо, както винаги. И по-важното – без кихавици.

За нула време всичко за деня беше приключено. Еми излезе навън и се огледа. Около нея цареше хаос. Отвсякъде се чуваха кихавици, а ниско над хоризонта сякаш се стелеше цветна мъгла. Целият кошер жужеше сърдито.

– Трябва да сторя нещо!

Еми напълни една купа с росна вода и се запъти към приятелите си. Спря при всяка пчеличка, за да ѝ помогне с кихавиците, а тя ѝ отвръщаше с топла усмивка и сърдечно „Благодаря!“.