Тази сутрин най-прекрасна

почна с моята любима гласна.

„Аааа!“ – силно аз възкликнах

и три пъти дори премигнах,

на късмета си едва повярвах

и толкоз много се зарадвах,

понеже мойта мила мама

за мене сготвила е само

питателна и вкусна супа

и няма за останалата трупа.

Безкрайно много аз обичам

и суполюб си се наричам.

Да повтарям гордо, мога:

„Супата не е просто гола во̀да“.

От моркови, картофи, грах – 

мене хич не ме е страх.

А ако сочничко месце

или малко масълце

вътре със лъжицата намеря,

от вълнение направо ще треперя.

Коремчето ми кротичко ще мърка,

даже всички може да побърка,

щото супа в тенджерата най-голяма

за други просто няма.

И ето че заветният ми час дойде,

и така е много по-добре,

защото в купичката ще открия

и фиденце от кутия.

Хапвам си супата от мечтите

и тъй силно ми плющят ушите,

даже котето нахално

скришом гледа ме и жално

мяука, за да си опита

от супата тъй знаменита.

С лъжица или със ръце

пълня маминото сърчице,

защото хапвам си със апетит

и от гозбата съм вече сит.

Но скоро след като приключих,

истината жална аз научих –

докато хапвал съм си за двамина,

дори килимът си замина.

Маса, столове, земя…

ах, каква беля!

Всичко съм изцапал, даже

„Леле как успя да се омаже?!” –

викна тати, щом видя

мойта супена снага.

А сините ми гащи на коли

отнесоха и те щети.

Татко силно си косите дращи –

пак ще ми пере супените гащи.