Красив есенен залез оцвети града в златисти багри. Шестокласничката Анджи подпря статив до прозореца в дневната, за да нарисува цветното дърво в двора им. Малката ѝ сестра Аби, която седеше на мекия килим и дълбаеше фенер от тиква за Хелоуин, я прекъсна настоятелно. 

– Това беше любимото дърво на баба! Нали ще я нарисуваш до него?

– Разбира се! – отвърна Анджи и погледна към рамкирана снимка, на която бяха сгушени в прегръдката на възрастна жена с шарена рокля. – Ще оставим рисунката до прозореца и баба ще ни изпрати вълшебство!

Момичетата се залисаха в заниманията си. Не забелязаха рижавия котарак в двора, който ги наблюдаваше съсредоточено през прозореца.

Коратакът отдавна беше свикнал, че е бездомен и няма име. Справяше се с всичко сам, този ден се бе развил необичайно зле. Времето беше захладняло и го принуди да търси убежище. Обиколи обичайните места, където намираше малко топлинка, но днес го прогониха отвсякъде.

– Сега не може да стоиш тук! – изпъди го продавачката в магазина, на чиято мека изтривалка котаракът често полягаше, за да се сгрее. – Трябва да сложа украса за празника!

Не само, че го изгони, ами и не му даде парче сандвич, както правеше обикновено. Трябваше да търси подслон на друго място, но разочарованията идваха едно след друго! Пекарната, от чийто комин излизаше топла па́ра, беше затворена. Жената, която хвърляше хляб на гълъбите, изглежда не беше вкъщи, защото не намери корички на обичайното място. Последната му надежда беше да се промъкне във входа с почти слепия портиер, но за лош късмет на носа му проблясваха чисто нови очила и той погна котарака с една голяма метла.

– Къш! Къш! Махай се оттук, напаст рижава!

От срещата с метлата, освен неприятни трески в козината, му остана поне нещо хубаво – портиерът го нарече с име! Напук на лошия си късмет днес, докато ближеше козина, за да изчисти треските, се зарадва поне малко.

– Явно се казвам “Напаст Рижава” – помисли си котаракът. – Хубаво име, дълго и аристократично! Но не се яде и няма да ме стопли.

Слънцето залязваше. Ами сега? Къде да отиде? Как копнееше да се сгуши в някоя топла къща!

Изведнъж се чу леко пукване и до него се появи възрастна жена с шарена рокля. Котаракът почти направи салто от ужас – подскочи и светкавично се шмугна в близкия храст. Никак не обичаше непознати, защото раздаваха ритници, а тази жена се появи внезапно и беше полу-прозрачна. Крайно подозрително!

– Мац-пис-пис – повика го жената. – Излез, миличък, не се страхувай!

– Махай се! – изсъска котаракът. – Не говоря с непознати!

– Спокойно, скоро ще си тръгна! Тук съм само тази вечер.

– Не ти вярвам! Много си странна! Защо си толкова прозрачна?

– Защото съм призрак. Ела, нищо няма да ти направя!

– Няма да дойда! Призраците са зли и страшни, сигурно ще ме изядеш!

За изненада на котарака, жената прихна във весел, почти детски смях.

– Да те изям? Че кой яде котки! Виж, ако имаше сладкиши, веднага бих хапнала… ако можех. – протегна безплътната си ръка призрака.

Все още недоверчив, котаракът я подуши от разстояние. Не миришеше на лоши намерения. Приближи и опита да я допре с нос, но мина през нея.

– Виждаш ли? – засмя се призракът. – Съвсем безобидна съм! Обикновено съм напълно невидима, но днес мога да се покажа за малко.

– Защо? – полюбопитства котаракът, докато бавно излизаше от храста.

– Защото съм спомен. Виждаш ли украсата и всички тези фенери? Днес е Хелоуин. Тази нощ е вълшебна! Ако някой извика спомен за любим човек, споменът идва и му оставя вълшебство. Моите скъпи внучки ме извикаха, защото им липсвам. Сега остава да направя вълшебството!

– И как ще го направиш? – попита озадачен котаракът.

– Ще ти покажа, ако ми помогнеш. Сега сме в двора на моята къща. Седни пред прозореца и мяукай с всички сили!

Котаракът внимателно се намести през прозореца, за да не го видят веднага. Огледа дневната. Призракът не го лъжеше – две момиченца слагаха до прозореца рисунка на призрака под златисто дърво. Котаракът се поколеба за момент, но пое дълбоко дъх и замяука с всички сили. Момичетата надигнаха глави от рисунката.

– Анджи, виж! Котенце! – извика по-малкото момиченце.

– Милото, сигурно е премръзнало! Бързо, да го приберем! – по-голямата сестра отвори прозореца, гушна котарака и го прибра в дневната. – Оранжев е като есента. Ще го кръстим Рижко!

Топлина и светлина обляха едновременно котарака, съчетани с облаци от най-сладката миризма, която някога беше подушвал: златните, меки и чисти коси на децата, топлият килим, дъсченият под, човешката храна, която се готвеше в кухнята и още безброй дребни нотки се смесваха в ухание, което беше по-хубаво и от най-смелите му мечти. Уханието на ДОМ! И това име – Рижко! Толкова му хареса, звучи някак по-мило от Напаст Рижава!

Опиянен, котаракът почти забрави за призрака, докато не чу познатото тихо изпукване наблизо. Озърна се и видя как призрака му маха за довиждане през прозореца.

– Хей, чакай, ами вълшебството? Ти не ми каза как ще го направиш!

– Ти търсеше дом, а в моя дом имаше празно място с топлина и обич. И това ако не е вълшебство! – усмихна се призракът и отлетя.

Автор: Анджелика и Анабел Борисови

Приказката е наградена с второ място в Конкурса за детска приказка за Хелоуин, 2024г.