Много често в живота злото се оказва по-силно от  доброто. Понякога обаче сме свидетели и на благородни постъпки, които като че ли доказват обратното. 

Веднъж научих една невероятна история, разказана ми от моя дядо Емил, а той я знаел от неговия дядо, който казвал, че разбира езика на животните.  

Преди много, много години във вековна гора старият дядо Охлю Охлюв отишъл да посети внуците си. Те вече били пораснали и тръгнали по своя път и много рядко се сещали за стария си дядо. А той, откакто загубил баба Охлювка, се чувствал доста самотен. Внуците му не му обръщали голямо внимание и гостуването му било кратко, не искал да им досажда и решил да тръгне обратно към дома си. Той вече бил стар, почти на 17 години, което за охлювите е дълъг живот, и се движел бавно. 

На половината на пътя започнало да духа силно и за минути се развихрила буря. Един клон паднал точно върху дядо Охлю и той не можел да се движи. Завалял пороен дъжд. Старият дядо многократно се опитвал да изпълзи изпод падналия клон, но силите не му стигали. Около него започнала да се събира водата от дъжда и имало опасност да го залее. Не му оставало нищо друго, освен да извика за помощ: 

– Помощ, помощ!!! Чува ли ме някой? – викал с немощен глас. Вече бил загубил всякаква надежда, но продължавал да вика. Изведнъж видял бледа светлина. Това била Светла Светулката. Тя чула, че някой вика за помощ, и мигом долетяла. 

– Дядо Охлю, ти ли си? – попитала с разтревожен глас. Спуснала се към него и с много усилия успяла да повдигне клона и да освободи стария дядо. Цялото тяло го боляло, но той успял да изпълзи. Светулката му казала: 

– Ще можеш ли да вървиш? Аз ще ти помагам – ще осветявам пътя ти, за да успееш да стигнеш до дома си. 

Дядо Охлю отговорил с треперещ глас: 

– Благодаря ти от сърце за помощта, Светле. Но аз ще вървя твърде бавно, а знам, че бързаш да се прибереш при децата си. Пък и вече си много мокра и може да настинеш. 

– Дядо Охлю, ти мен не ме мисли. Не мога да те оставя тук сам. Ще ти помогна да се прибереш – казала решително Светулката. Вървели бавно и навсякъде, където Светла Светулката виждала препятствие, се спускала и помагала на дядо Охлю. Накрая стигнали до дома му и той се прибрал невредим, като многократно благодарил на светулката за добрината, която сторила към него, и че му спасила живота.  

През цялото време местната клюкарка Врана Вранката наблюдавала  всичко, което Светулката направила за дядо Охлю. На другата сутрин тя  разказвала на госпожа Сврака, която била най-голямата клюкарка в цялата гора и била секретарка на кмета на гората, за случилото се предната вечер. Свраката побързала да изкаже мнението си: 

– И у нея едно благородство – хайде, моля ти се! Какво прави по това време в гората, а не си седи вкъщи при децата? То затова нейният мъж, Щуреца, я остави и отиде при Буболечката, защото е видял, че тя не е домошарка. Не се грижела нито за мъжа си, нито за децата си, а тръгнала да помага на онзи изкуфял старец.

Наблизо бил и Господин Бухал и слушал разговора на Враната и  Свраката. Всички знаели, че той се слави като най-умното и мъдро животно в цялата гора и често идвали да се допитват до него за съвет. Не  случайно той бил дясната ръка на кмета на гората. Погледнал към Свраката и Враната и им казал: 

– Какво ли не прави завистта! Не вършиш добро, ако не искаш да влезеш в устата на хората. Но ако бедата се случи на някоя от вас, двете няма да говорите така. На чужд гръб и сто тояги са малко – и отлетял. 

Въпреки думите на Бухала двете клюкарки продължили да одумват Светулката.  

Времето минавало… Скоро след случката дядо Охлю починал и всичко се забравило. Но един ден започнала страшна гръмотевична буря. Ярка мълния ударила дървото, в което било гнездото на Свраката, и то пламнало от горе до долу. Двете малки дечица на Свраката още не умеели да летят и нямало как да се спасят от горящото дърво. Свраката я нямало, защото била отлетяла далеч, за да им донесе червейчета и да ги нахрани…

Светла Светулката бързала да се прибере при своите деца, когато минала покрай дървото и чула как двете малки сврачета писукат. Веднага извадила едното, а след това се върнала и за другото, завела ги у дома си и ги нахранила. 

Когато Свраката се върнала и видяла, че цялото ѝ гнездо е изгоряло, си помислила, че и децата ѝ са загинали, и започнала да плаче неутешимо. Светулката била предупредила Господин Бухал да предаде на Свраката, че децата ѝ са живи и здрави и са при нея. Като чул, че Свраката плаче, той отишъл и ѝ казал къде са ѝ децата. Не след дълго Свраката вече прегръщала двете си рожби и със сълзи на очи се обърнала към Светулката: 

– Светле, аз имам огромен грях към теб, защото когато ти помогна на дядо Охлю, аз те одумвах в цялата гора, а днес ти не се поколеба и спаси моите деца. Извинявай за всички лоши думи, които съм казала за теб.  

Светулката се усмихнала и отговорила: 

– Знам за всичко, което говореше за мен, и не ти се сърдя. Прощавам ти за всичко казано. Пази добре в себе си това съкровище – добротата. Знай как да даваш без колебание, как да губиш без съжаление и как да придобиваш без подлост. Не позволявай на злото да завладее сърцето ти. 

Малките добрини движат света и го правят по-добър. 

Автор: Емилия Емилова Манасиева, 12 години, 6 клас в Средно училище „Пейо Яворов“ – град Пловдив