Таласъмчето и динята

Край една рекичка, в която течеше дива и непокорна вода, живееше малко таласъмче на име Нено. То живееше до един мост, който извиваше стария си гръб над реката и от сутрин до вечер понасяше тежестта на хора и товари. Таласъмчето не пускаше нито един лош човек да мине по моста. Щом се явеше в най-страховитата си форма, всички злосторници бягаха ужасени и никога повече не се връщаха. По моста често преминаваха и деца, а малкото същество много им се радваше! Те така хубаво играеха и се забавляваха, че и на него му се искаше да се включи, но се притесняваше да не ги изплаши. Затова само тайничко ги наблюдаваше. 

Един ден по криволичещия път се зададе млад човек на магаре, което беше доста слабичко. Щом стигнаха до моста, магаренцето се запъна и не искаше да направи нито крачка напред. Човекът му говори, подтиква го, подръпва го, но то не щеше и не щеше.

– Прав си, Марко – каза накрая момъкът. – Аз също съм изморен от дългия път, а и тук е толкова красиво. Ще си починем, пък после ще продължим.

Човекът слезе край реката, където се простираше една дебела върбова сянка. Настани се удобно на свежата тревица и извади от дисагите си нещо голямо, зелено и кръгло. Таласъмчето, скрито във водата, с интерес наблюдаваше всяко действие на момъка. Щом той извади голям нож от канията си на кръста, Нено толкова се изплаши, че се потопи бързо във водата. Но не можа да издържи на любопитството си и подаде големите си кръгли очи над водата. И що да види? Човекът тъкмо заби ножа в зеленото нещо и го разряза. Взе си едно парче, от което се носеше ухание на сладост. То беше розово и толкова сочно, с малки черни семки. Струйки сладък сок се стичаха по ръцете на момъка, а таласъмчето така се унесе в мечтите си да опита този плод, че слюнки тръгнаха неудържимо към гърлото му. Запленено от гледката, то не забеляза как цялото се подаде от водата.

– Хей, кой си ти и какво правиш тук?

– Аз,  аз… – започна да заеква то – нищо лошо няма да ти направя.

– Ха-ха! – засмя се човекът. – Няма какво да ми направиш, защото аз държа нож, а ти си толкова малък и нямаш никакво оръжие. Ела при мен!

Със свито сърце и треперещи крака Нено се приближи към човека. За момент се зачуди дали да не придобие страшния си вид, но вече беше късно. Момъкът вече го бе видял.

– Не се страхувай – каза той. – Този нож ще го използвам само за динята. Ето, вземи, много е хубава! – и подаде едно голямо парче на малкото таласъмче.

То беше толкова щастливо, че забрави за страха. Сладкият сок се разливаше в устата му и го изпълваше със задоволство. А като го гледаше, на човека му стана едно такова миличко: „Малко същество с голяма диня. Само едни големи очи се кокорят под рошавата коса, а когато преглъща, примижава от наслада“. Скоро двамата привършиха динята и им стана тежко. Тогава се опънаха под дебелата сянка и момъкът заговори:

– Кажи ми сега как се казваш.

– Аз съм Нено и съм таласъм. Пазя моста и реката. Никой лош човек не може да стигне до градчето благодарение на мен.

– Браво! Работата ти е много хубава, но ти ли спря моето магаре да премине?

– Не, те магаретата са много инати. Сами решават да се запънат. Аз мога да го накарам да тръгне.

– О, много ще съм ти благодарен!

– Не, аз ти благодаря, че ме нагости с тази сладка диня! А ти как се казваш?

– Казвам се Димо. Сам съм на този свят и идвам в твоя град да си намеря късмета.

– То и аз си нямам никого. Искаш ли да станем приятели?

– С радост – усмихна се момъкът. – Но какво трябва да правя като твой приятел?

– Ще идваш при мен да си говорим и ще ми носиш диня.

– Нямаш грижи – намигна му заговорнически Димо и отиде при магарето си. – А сега може ли да го накараш да тръгне по моста?

Таласъмчето духна в ухото на инатливото животно и то съвсем спокойно продължи по пътя си.

Малкото същество толкова се зарадва на новия си приятел, че скочи във водата и изплаши плуващите наблизо гъски.

На другия ден Димо не дойде, нито на следващия. Но на третия ден се появи и разряза сочна диня на брега.

– Какво стана? – запита таласъмчето. – Притесних се, че си ме забравил.

– Не съм те забравил. Просто ми е трудно, а и нямах време. Отседнах в една изоставена воденица. Искам да събера пари да я купя и да я стегна, за да мога да правя брашно за хората. Започнах да си търся работа, но никъде не ме вземат, дори за чирак. Може би и тук не е моят късмет.

– Напротив, точно тук ет! Аз знам как да ти помогна, но и ти трябва да ми помогнеш. Имам едно голямо желание – да стана човек. Омръзна ми да стоя сам на този мост и да гледам как децата си играят, без да мога да се включа.

– Нищо не разбирам. Обясни ми за какво говориш и това какво общо има с мен? Аз да не съм магьосник?

– Знаеш ли, че не на всеки мост има таласъм? Ние живеем само край реки, където има заровено съкровище. Моята мисия е да го пазя. А бандитите ги гоня за разнообразие. Знаеш ли колко е скучно да пазиш нещо, което никой не търси? Аз ще ти дам съкровището, а ти ще ме направиш човек. Ще си живеем заедно. Ти ще си имаш мелница, а аз приятели – деца. Всичко съм измислил!

– Хубаво, но как да те превърна в човек?

Таласъмчето се натъжи и големите му очи потънаха в малки езерца.

Тогава реката проговори с човешки глас:

– Нено, ти сигурен ли си, че това ще е най-доброто за теб?

– Да. Така и аз, и Димо ще бъдем щастливи! Това е, което искам най-много на света.

– Добре, ще ти издам една тайна. Знай от мен, че когато вече няма съкровище, което да пазиш, ти си свободен и можеш да правиш каквото си пожелаеш. На тази полянка с пухкави глухарчета има вълшебно стръкче. Ако сам го откриеш, то ще изпълни твоето желание. Трябва да го откъснеш, двамата заедно да изречете желанието си и едновременно да духнете пухчетата.

– Но това са толкова много глухарчета! Как да намеря вълшебното?

– То ще ти се покаже само, когато реши. Първо трябва да се отървеш от съкровището.

Нено изведнъж се замисли: „Ами ако Димо не му е истински приятел и го измами? Ако вземе съкровището и не му помогне да направят магията, а го остави самотен странстващ таласъм?“. Но вече беше късно за размисли и нямаше връщане назад. Нено показа мястото, където е скрито съкровището, на човека. Той отиде за инструменти и се върна през нощта. Дори не се обади на таласъмчето, а направо започна да копае. Горкият Нено… той стоеше скрит под моста и с тревожно сърце наблюдаваше работата на момъка. Изведнъж чу кух удар.

– Сега ще го вземе и ще избяга – помисли си малкото същество.

Димо се наведе и започна да рови бързо с ръце.

– Нено! – провикна се той изведнъж. – Нено, намерих го, събуди се!

Таласъмчето не можеше да повярва на ушите си.

– Ура-ура! – то подскачаше от радост и изобщо не издаде притесненията си.

– Сега ще намерим глухарчето и ще направим вълшебството. Ще дойдеш с мен и ще те представя за малкото ми братче. Ще купим воденицата и ще станем горди мелничари. Всички ще идват при нас да си мелят брашното, а ти ще можеш да имаш колкото си искаш приятели. Това съкровище ще стане още по-голямо и ако искаш, пак ще го заровим там. Може да се каже, че го вземам назаем.

— Ти си истински приятел! Точно такива са и моите мечти – усмихна таласъмчето и заоглежда полянката с глухарчета.

Лунен лъч огря едно-единствено глухарче сред цялата поляна и то заблестя с вълшебна синкава светлина. Нено бързо го откъсна.

– Това е – каза развълнуван той.

Димо се приближи до него и погледна сияещото цвете.

– Да го направим!

Двамата затвориха очи и казаха в един глас: „Искам таласъмчето да се превърне в човек!“.

Нено усети как най-напред му се разтрепериха пръстите на краката, после глезените, колената и целите крака. Това странно и бурно треперене лазеше нагоре по тялото, ръцете и накрая главата му. Таласъмчето така се тресеше, че дори не се разбираше формата му. Изведнъж всичко спря и Димо видя пред себе си едно рошаво момченце, обуто в къси панталонки. То ококори големите си очи срещу него и попита:

– Е, как изглеждам?

– Няма голяма разлика –- засмя се момъкът.

Хвана сандъка с двете си ръце и заедно потеглиха към нощното си убежище. Във воденицата Нено се чувстваше странно, ограден от четири стени. Не беше виждал нито маса, нито легло и всичко му беше някак чуждо и непонятно. Само шумящата отвън вода го успокояваше и му напомняше, че е на сигурно място.

Рано сутринта двамата отидоха до кметството да разучат на кого е воденицата, за да се спазарят за покупката ѝ.

Кметът ги посрещна и им обясни, че собственикът живее в далечен град и трябва да изчакат две седмици, за да дойде и да сключат договор.

Щом се прибраха, те скриха хубаво парите, за да не ги открадне някой. Димо вече не се притесняваше за бъдещето. Просто трябваше да изчака две седмици. Отиде да се разходи до пазара и да купи продукти за вечеря. И по един кат нови дрехи за него и за малкото му братче…

Нено се зае да си търси приятели. Видя една групичка момчета до съседната къща. Опита се да ги заговори, но те избягаха. После срещна друга група, по-големи деца. Отиде при тях, но те започнаха да му говорят грубо и да го гонят, защото им развалял играта. Натъжи се малкото момченце. Не беше очаквало това от децата. Но когато се прибра Димо, единственият му приятел, настроението му се оправи. Заедно крояха планове за хубавото им бъдеще и не усетиха кога дойде нощта. 

Дните минаваха бавно. Всеки ден Нено обикаляше из селото и се опитваше да заговори всяко срещнато дете, но никога не получаваше отговор. Или бягаха от него, или го гонеха и му се подиграваха, а едни големи момчета дори му налитаха на бой. Малкото създание бе много уплашено и разочаровано от хорските деца. Те се смееха и играеха само помежду си, не приемаха никой нов и различен от тях. При Димо нещата също не вървяха добре. Веднъж той споделина Нено, че в градчето са влезли разбойници. Нападнали кръчмарката и ѝ откраднали всичките пари. След няколко дни други бандити счупили стъклата на бакалията и обрали всичко, което докопали.

– Ако си бях на мостчето, нямаше да стане така. Преди никой не можеше да премине, а сега е страшно.

– Не се притеснявай, не си виновен ти. А и като си намериш приятели, всичко ще се нареди.

– Но никой не иска дори да говори с мен. Толкова ли съм страшен?

– Изобщо не си страшен. Те просто не знаят колко си добър и забавен. Все някога ще срещнеш сродна душа.

– Аз вече срещнах теб – усмихна се таласъмчето.

– Искаш ли утре да отидем на твоето мостче? Ще си вземем диня и ще си организираме пикник, както правехме преди.

На другата сутрин двамата приятели си направиха чуден пикник край реката. Ядоха диня, къпаха се във водата и се забавляваха на воля.

Но когато се прибраха във воденицата, радостта им изчезна за миг. Вратата беше разбита. Всичко вътре беше разпиляно, а от съкровището нямаше ни следа. Нено се свлече на земята, потънал в сълзи.

– Аз съм виновен. Ако си бях таласъм и си вършех работата, това нямаше да се случи. Щях да прогоня всички проклетници надалече. А сега какво? Всички страдат. Заради мен.

– Вината не е в теб, братленце – прегърна го Димо, опитвайки се да го успокои. – Нали го направихме за добро. Никой не можеше да предположи, че ще стане така…

– Искам отново да съм таласъм! Мястото ми изобщо не е при човешките деца. Аз имам много важна работа, а и този град не може без своя пазител Нено. Всеки трябва да си върши своята работа.

– Сигурен ли си в думите си?

– Да! Искам веднага да помолим реката да ми върне предишния облик.

И двамата приятели отидоха при реката.

– Рекичнке, моля те, направи ме пак таласъмче!

– Не мога, Нено. За да бъдеш таласъм, трябва да има съкровище, което да пазиш.

– Но…  него го откраднаха разбойниците. А аз трябва да се върна, за да пазя града.

– Има едно друго съкровище, което можете да заровите. То е по-ценно от златото, макар че е невидимо.

– Какво е?

– Приятелството! Това е най-голямото съкровище. Когато го заровите под моста, Нено отново ще стане таласъм, за да го пази. Димо ще трябва да забрави всичко, което се е случило. Но ако сърцата ви са чисти, а чувствата – истински, приятелството ви отново ще се възроди.

Двамата се умислиха. На никого не му се искаше да се раздели с приятеля си, но нямаха друг вариант.

– Димо, ако остана човек, ще ти бъда в тежест. Аз съм малък и ще трябва да се грижиш за мен, а не ти е по силите. Освен това човешките деца изобщо не са такива, каквито си мислех… Никой не искаше да бъде приятел с мен… Изобщо не искам да бъда дете! Искам да съм си таласъм и да си върша таласъмската работа.

– Добре. Много ми е мъчно, но наистина си прав. Това е най-добрият избор.

– Ритуалът е следният: „Двамата трябва да изровите дупка в пръстта, а след това да прободете по един от пръстите си и заедно да капнете по една капка кръв в дупката. Но трябва така да го направите, че двете капки да се слеят в обща. Над нея трябва да сложите един голям камък, да се изплюете върху него и да го заровите“. Това ще е съкровището, което трябва да пазиш, Нено. След като вече сте го скрили, просто намерете вълшебно глухарче и нататък ви е ясно.

Двамата изпълниха всичко стриктно, както им каза реката. И щом изрекоха желанието: „Нено да стане отново таласъм“, вълшебството се случи. Когато се съвзе, момъкът беше сам на реката. Помнеше всичко за мелницата и търсенето на работа, но нямаше никакви спомени за приятеля си. Зачуди се как е попаднал там и се прибра в подслона си с надеждата на следващия ден да си намери работа.

Таласъмчето помнеше всичко. То сега имаше важната задача да прочисти градчето от всички разбойници, които вилнееха в него. И още на другата сутрин тръгна из улиците на спасителна мисия. Видя един крадец да задига чантата на майка с малко дете. Веднага се преобрази в страховито чудовище, което само крадецът можеше да го види. Той се изплаши толкова много, че веднага напусна града. След това Нено видя двама злодеи да вземат джобните пари на една група деца. Нено познаваше тези хлапета, защото преди няколко дни, когато той се беше опитал да ги заговори, те избягаха от него. Въпреки това той не се поколеба, а отиде при тях и прогони разбойниците. Децата видяха как малкият таласъм ги спасява и го поканиха да си играе с тях. Той им каза къде могат да го намерят, ако решат, и продължи мисията си. Нено обиколи целия град и прогони всички неканени гости. Накрая, в едно мазе, видя нещо познато. Сандъкът с неговото съкровище. Веднага нахлу и се разфуча като хала. От страх злодеите забравиха за парите и хукнаха да бягат. Таласъмът взе съкровището си и го отнесе отново под моста.

– Ех, да можеше да се върне моят приятел! – мислеше си той. И изведнъж го осени чудесна идея. – Какъв е смисълът да имам съкровище, когато Димо страда в нищета? Ще му дам златото да си купи мелницата и да си оправи живота. А аз така съм си живял досега и занапред така ще си остана.

И Нено веднага направи това, което беше решил. Занесе съкровището на Димо и го сложи така, че да може приятелят му да го види и да си помисли, че сам го е открил.

Един ден, когато вървеше към мелницата, Димо съзря нещо лъскаво в храстите до реката. Разрови пръстта около тях и намери сандъка. Беше много щастлив! Бързо скри съкровището и при първа възможност купи мелницата. Направи ѝ ремонт и заработи с желание и любов. Започнаха да идват клиенти. Те оставаха много доволни от труда му и се връщаха пак. Намери си и приятели от града, на неговата възраст. Започна да заделя пари, изкарани с труд. Животът му така добре се нареди и той беше  истински щастлив.

Таласъмчето изпълняваше своята мисия и никой с лоши намерения не доближаваше градчето. А селските деца идваха на моста специално да се забавляват заедно с него.

Един ден Димо отново мина по моста, но сега беше с хубав, лъскав кон. Спря до реката и сряза узряла, сочна диня.

– Може ли едно резенче и за мен? – погледна го с ококорените си очи таласъмчето. Момъкът се усмихна и му сряза голямо парче.

Изпратена от: Вера Недялкова – Верита

Автор: Вашите приказки

Ще се радваме да споделите:

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още приказки

Жена с бяла рокля тича през поле по залез

Що е щастие

Три момчета овчарчета, другарчета, често изкарваха стадата си далеко от село към гората. На това място имаше едно батлясало