Старият дъб им дава не само подслон, но и храна. Ких и Чих обожават да се крият из клоните на дървото и да похапват жълъди.
Наесен, досущ като катерички, те се запасяват с храна. През зимата хрупкат жълъди в топлото си гнезденце. През пролетта обикалят цялата гора, поздравяват животните и ги разпитват как са прекарали зимата.
А през лятото… Лятото им носи най-много радост! Ких и Чих толкова обичат лятото, че дори не спят през този сезон. Страхуват се да не изпуснат нито един миг от любимото си време.
Денем малките палавници прескачат от клон на клон, разговарят с птиците и със слънцето. А през нощта се спускат на земята, играят на криеница и си говорят с нощните животни.
През една такава нощ Ких се скри, а Чих дълго не можа да го намери. Тогава той се изкачи до самия връх на високия дъб и попита звездите дали не знаят къде е Ких. Звездите бързо намериха Ких и скривалището му. Та нали отгоре се вижда всичко! От тази нощ Ких и Чих се сприятелиха със звездите.
През следващите летни нощи братята все по-рядко слизаха на земята. Те все по-често седяха на върха на най-високото дърво и разговаряха с новите си приятели. Звездите се надпреварваха една друга да разказват интересни и забавни истории. Ких и Чих така се забавляваха, че не искаха нощта да свършва.
Една сутрин, на зазоряване, когато звездите започнаха да изчезват една по една от небосклона, Ких и Чих забелязаха, че те не изчезват просто така. Майката Луна ги събираше грижливо в една голяма кошница. Без да се замислят, дребните палавници скочиха незабелязано в кошницата при звездите. Луната, не подозирайки нищо, потегли на път с голямата кошница, в която звездите кротко спяха, а Ких и Чих се бяха свили на дъното ѝ.
Когато Луната се прибра в големия си лунен дом, тя закачи кошницата на един ченгел и я залюля като люлка. Запя приспивна песен и сама се унесе в дълбок и спокоен сън.
Ких и Чих обаче не спяха… Те тайничко разбудиха звездите. Всички изскочиха от кошницата-люлка и през целия ден играха и лудяха. Когато наближи времето Луната да се връща на небето, всички бързо се прибраха обратно и се престориха на заспали. Отпочиналата Луна откачи кошницата от ченгела и се запъти към небето над далечната гора. Разпръсна звездите над хилядолетния дъб, а Ких и Чих внимателно се измъкнаха от кошницата и се настаниха на върха на дървото. Приказките на звездите отново не спряха до сутринта.
Така изминаха няколко денонощия. С всяка следваща нощ звездите бяха все по-бледи и все по-малко приказливи, а една нощ изморените звезди угаснаха изцяло.
Гората потъна в мрак. Луната се зачуди какво се е случило с рожбите ѝ. Тя ги милваше, молеше ги да се събудят, но отговор не последва. Тогава тя заплака горчиво и безутешно. Сълзите ѝ рукнаха като порой и бързо наводниха цялата гора. Животните се разбягаха в различни посоки, опитвайки се да се спасят от наводнението. Но в непрогледната тъмнина се блъскаха едно в друго, затъваха в калта и се прегазваха. Настана истинска катастрофа.
Ких и Чих се изплашиха и осъзнаха какво са сторили с безотговорното си поведение. Покатериха се на върха на дъба и разказаха всичко на Луната. Тя спря да плаче. Спря и пороят над гората. Луната не се разсърди на братята. Вместо това тя им благодари, че имаха смелостта да признаят грешката си и така да спасят гората и нейните обитатели.
Луната грижливо събра угасналите звезди и потегли към своя голям лунен дом.
Ких и Чих бяха засрамени, тъжни и притеснени през целия ден. Дори и жълъди не похапнаха. Чакаха да дойде нощта, за да разберат дали са добре звездите и майка им.
Свечери се. Луната отново изгря, а звездите блеснаха на небосклона и озариха гората. Мъничетата поискаха прошка от звездите, а те с радост им простиха. Сега тяхното приятелство бе по-силно от всякога.
Далечната гора отново се превърна в онова приветливо място, което всички обичаха и наричаха свой дом.
Автор: Николай Милков Хаджистойчев
Илюстрации: Калоян Хаджистойчев
0 Comments