Ладе и облака

Далеч, в малка падина, живееше една река. По двата ѝ бряга растяха огромни върби – толкова стари, че се бяха надвесили над водата, сякаш искаха да легнат в нея. Те цял живот бяха расли на това място и познаваха дори малките камъчета наоколо. Реката, по-стара и от тях, бавно носеше спомените им и всяка сутрин спираше водите си, за да се огледат върбите в нейното огледало. Понякога бурята и топлият вятър изсипваха кошница с цветя и свежи листа, които бяха събрали по пътя си. С тях кичеха дърветата.

През пролетта, когато птиците започваха да гнездят, а дървесните паяци учеха малките си да плетат паяжини, вятърът довя листо. Но то не беше обикновено листо, а голямо и зелено, по-голямо и от луната, която се оглеждаше в реката вечер. И защото не знаеше какво да прави с него, вятърът го подхвърли и изчезна някъде. Листото полетя надолу, кацна върху топлите води и веднага усети, че е на сигурно място. Старите върби надвесиха клони още по-ниско, за да разгледат непознатото, и много го харесаха. Листото протегна дългата си дръжка, стъпи на дъното и остана да живее тук. След месец, в една лятна утрин, до него изплува втора дръжка, а на върха ѝ се показа бяла цветна пъпка. Роди се лилия.

Два дни слънцето огряваше нежния цвят със златните си лъчи, а реката спря да тече, за да се полюбува на красотата му. На третата сутрин цветът се отвори, разгъна снежнобелите си листчета и се протегна. В средата на лилията, точно в средата, където се намираше жълтото ѝ сърце, спеше малко същество. Никой никога не беше виждал такова. Не беше мушица, не беше и водно конче. Реката повдигна водите си, за да го види, и от вълните лилията се разклати. Съществото отвори очи.

Първото, което видя, беше слънцето. То приличаше на сърцето на лилията, само че беше по-голямо. Малкото създание разпери ръце, сякаш искаше да поздрави света около себе си, и се усмихна. Старите върби въздъхнаха от възхита, а реката внимателно прегърна с водите си лилията.

Съществото не беше никак странно. Приличаше на момче с разрошена, много непокорна руса коса, смели очи и риза, която като огледало отразяваше небето. Момчето се огледа, забеляза върбите, забеляза и реката и като се поклони, каза с най-топлия и нежен детски глас:

– Аз съм Ладе. Вие мои приятели ли сте?

За обитателите на това далечно място Ладе беше най-прекрасното малко създание, което са виждали през дългия си живот. Те не знаеха, че могат да бъдат приятели с някого, дори не знаеха какво означава думата „приятел“. Ето защо се наложи момчето да им обяснява. Когато най-сетне разбраха, се почувстваха необяснимо щастливи. И заживяха в радост и светлина. Всяка сутрин бързаха да се събудят, за да са заедно и да слушат веселия детски глас. Ладе им разказваше чудни истории за вълшебни светове, пееше песни, а когато се умореше, просто лягаше по гръб в лилията. Най-любимо на всички беше да броят заедно вълните на реката.

Но един летен следобед задуха силен и непознат вятър. Премина и разлюля всичко по пътя си, набързо отскубна няколко треви и счупи две-три малки клончета, като гонеше водите на реката. Стана толкова студено, че дори старите върби затрепериха. Появи се черен облак и скри слънцето. Притъмня.

Ладе седеше в лилията и се чудеше какво става. Да не би пък да започва буря? Но буря нямаше. Само този мрачен неканен гост. Вятърът утихна.

Изведнъж веселите разговори спряха. Небето вече не се отразяваше в ризката на Ладе.

Минаха няколко дни, а облакът все така висеше мрачен над реката. Момчето събра смелост и реши да го заговори.

– Хей, защо криеш слънцето? Кой си ти?

– Не зная, просто стоя тук. Аз съм облак. А ти кой си? – прогърмя гласът на облака.

– Аз съм Ладе – душата на лилията.  

– Цветята нямат души. 

– Имат, но явно не знаеш. Всичко живо има душа. И ти имаш. 

– Това не е вярно. Аз съм облак, а и няма нужда да знам каквото и да било. 

– А защо си толкова тъмен? Ядосан ли си? 

– Не – сърдито отвърна облакът. 

– А какво тогава? Може би си гладен? 

И понеже не получи отговор, Ладе се замисли. 

– Сетих се! – извика той. – Студено ти е, затова си толкова намръщен. 

– Не ми е студено. Аз съм буреносен облак, не изпитвам студ. 

– А може би си самотен? – попита Ладе и като се надигна на пръсти, се протегна нагоре. Почти докосна облака с разрошените си коси. Толкова близо застана, че облакът можеше да се огледа в очите му. Видя собственото си отражение, но то не му хареса и още повече притъмня. Момчето обърна гръб и седна в лилията, подпряло глава на коленете си. 

Мълчаха. Мълчаха дълго. И тъй като Ладе спря да задава въпросите си, облакът се раздвижи, като че ли недоволен, че момчето замлъкна. Спусна се още по-ниско, почти полегна върху водите на реката и предпазливо попита:

– Какво е да си самотен? 

Ладе се обърна, вдигна личице и каза тихо:

– Как? Никой ли не ти е казвал? Да си самотен, е най-тъжното нещо. Но да си самотен, не значи да си сам. Означава да не познаваш никого, който да те обича. А когато някой те обича, ти се изпълваш с радост и грееш като слънчев лъч. Теб никой ли не те обича, облачко?

Облакът потъмня още, а после още малко, докато накрая стана съвсем черен. Изведнъж от него се отрони малка капчица дъжд.

– Не помня някога да съм светил като слънчев лъч. 

Капна още една капка дъжд. 

Ладе се приближи към него. Черното не беше страшно. Малката ръчица погали облака. 

– Не тъгувай, ти си мъдър. Виж колко си голям! Мъдър си, просто много дълго си бил гневен и си забравил всичко. Трябва да си спомниш. Спомни си, облачко, опитай! 

Облакът се раздвижи неспокойно. 

– Да, и си прекрасен – кимна с глава Ладе. 

– Прекрасен? Не знаех, че може да съм такъв. Черното не е прекрасно – още една капка падна в реката. 

– Прекрасен е всеки цвят, прекрасно е и черното. И цветята не могат да видят колко са красиви, но слънцето всеки ден им го напомня. Ако не виждаш красотата си, можеш да попиташ някого. Знай, че няма само добро и само лошо. И с красотата е така. Понякога просто не се вижда веднага.

Заръмя лек дъждец. Очите на Ладе се отвориха широко и заблестяха от радост. 

– А ти, облачко, искаш ли да ти стана детенце? Твое детенце. Така няма да си самотен и тъжен и ще има кой да те обича. 

И тогава нещо се случи. Облакът се задави, закашля се, нещо в него прогърмя и заваля дъжд –- толкова силен, че реката се разтревожи да не би да прелее. Валя силно и продължително. С всяка минута черното ставаше все по-бяло и по-бяло, докато накрая светна в небето с нежна памучена белота. Ладе погледна небето, отърси косата си от дъждовните капки и протегна ръце към облака. Той се наклони, прегърна го и го повдигна нагоре. Момчето седна на най-високото място, усмихна се и извика: 

– Светът е толкова голям и прекрасен! По-голям и от най-голямата лилия.  

После се наведе и прошепна: 

– Нали ти казах. И ти имаш душа. 

Облакът се издигна, протегна своята мекота и тихичко заплува нанякъде. Слънцето погледна старата река и върбите, надвесили клоните си над водите ѝ, и изгря с всички свои слънчеви лъчи.

Автор: Анелия Тотева – Сара

Автор:

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още приказки

Жена с бяла рокля тича през поле по залез

Що е щастие

Три момчета овчарчета, другарчета, често изкарваха стадата си далеко от село към гората. На това място имаше едно батлясало