Жената

Жената, която от паметните дни

сърцето ми пламенно страстно обича,

живее в незнайни, далечни страни

и Ничия Никога тя се нарича.

Тя има над мене безименна власт

и всякоя гънка ми спомня за нея –

напролет тя кани в разлистния храст,

наесен – в безшумната плаха алея.

Над нейния замък мълчание бди,

житейската врява до нея не стига –

и своите жертви тя дебном следи,

разтворила нощем надзвездната книга.

Тя люби печалната бледна луна,

която целува полята безбрежни –

и нейната мисъл не знае злина,

и нейните думи са тихи и нежни.

тя люби потайния приказен мир,

потънал в мъглите на здрачна далечност –

и в нейния поглед – планински тих вир –

оглежда се мълком безмълвната вечност.

От своите свити лазур-върхове,

които крилата мечта не догоня,

тя тръпном се вслушва и тръпном зове,

но нейния зов се в снежинки отроня.

И нейната похот безплътна в нощта

от тъмни желания нивга не трепва –

тя слуша чаровния танц на смъртта

и тихи любовни легенди нашепва.

На вихрена младост най-свидния цвят

напусто за нея сърцето обрича:

живее живота на приказен свят

и Ничия Никога тя се нарича.

 

 

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още приказки

Жена с бяла рокля тича през поле по залез

Що е щастие

Три момчета овчарчета, другарчета, често изкарваха стадата си далеко от село към гората. На това място имаше едно батлясало