Приказки за преодоляване на страха – как помагат на детето?

„Мамо, има нещо под леглото.“

Девет и половина вечерта. Лампата е угасена от десет минути, а от детската стая се чува това изречение – за трети път тази седмица. Проверявам под леглото (нищо, естествено), показвам, обяснявам, целувам за лека нощ. На следващата вечер нещото си е пак там.

Ако тази сцена ви звучи познато – добре дошли в клуба. Детските страхове минават през всяка къща: тъмното, чудовищата, кучетата, гръмотевиците, първият ден в детската градина. И ако има нещо, което при нас наистина проработи срещу тях, то не беше нито логиката, нито „няма нищо страшно“. Бяха приказките.

Ще ви разкажа защо действат – и кои точно да пробвате според страха.

Първото, което ме успокои, когато зачетох по темата: страховете не са каприз и не са признак, че нещо не е наред. Точно обратното.

Някъде около втората-третата година детското въображение прави огромен скок. Детето вече може да си представи неща, които не вижда – и това е прекрасно, когато си представя летящи слонове, но има и обратна страна: може да си представи и какво се крие в тъмния ъгъл. Страхът от тъмното, от чудовища, от оставане само – всичко това върви ръка за ръка с растящото въображение.

Затова „няма нищо страшно“ не върши работа. За нас чудовището не съществува. За детето то е точно толкова истинско, колкото котката на съседите.

Тайната е в едно нещо, което психолозите наричат безопасно разстояние.

В приказката не детето се страхува – страхува се зайчето, мечето или най-малкото братче. Детето наблюдава отстрани, от сигурния скут на мама или татко. И вижда най-важното: героят се страхува, но намира изход. Вечер след вечер малкият мозък записва един и същ сценарий – страхът има начало, среда и край. И краят е добър.

На този принцип стъпва и цяло направление в детската психология – приказкотерапията. Писали сме подробно какви са ползите от приказкотерапията – методът е един и същ: детето среща проблема си в историята и го решава заедно с героя, без някой да го поучава директно.

Затова, между другото, не бързайте да „цензурирате“ вълците и злите герои от приказките. Те са там с причина – обяснили сме я в статията защо са важни лошите герои в детските приказки. Без вълк няма победа над вълка.

Страхът от тъмното е абсолютният шампион в класацията – затова и в Приказен град имаме цяла „нощна“ колекция.

Започнете с „Фуфу го е страх от тъмното“ – Фуфу е точно като вашето дете в девет и половина вечерта, а историята му е кратка и топла, идеална за преди сън. После пробвайте „Светулката, която се страхувала от тъмното“ – да, светулка, която се бои от тъмното, при положение че сама си свети. Децата обожават този парадокс, а поуката се сеща сама: светлината, която търсиш, често е у теб.

Малък практически трик от нас: четете тези приказки на нощната лампа и после я оставете да свети. Битката с тъмното не се печели в тъмното.

Септември наближава и знам, че в много семейства точно сега зрее друг страх – първият ден в детската градина или яслата.

Тук приказката работи като генерална репетиция. В „Фуфу тръгва на детска градина“ детето преживява целия ден предварително: раздялата сутрин, непознатата стая, новите деца – и най-важното, връщането на мама накрая. Когато после застане пред истинската врата на градината, сценарият вече му е познат. А познатото плаши много по-малко.

Ако това ви предстои това лято, комбинирайте приказката с нашите 5 съвета за подготовка на детето за детска градина и ясла – двете заедно вършат чудесна работа.

А какво правим с чудовището под леглото?

Даваме му достоен противник. Класиките са класики точно затова: в „Трите прасенца“ вълкът духа ли, духа, но тухлената къщичка устоява – и детето, без никой да му чете лекция, попива идеята, че подготвеният не се страхува. В „Малечко Палечко“ пък най-малкият и най-дребният надхитрява великан – писали сме защо това е приказка за смелостта в отделна статия.

Забележете общото: героите не са безстрашни. Страх ги е, при това основателно. Но правят каквото трябва – въпреки страха. Точно това е определението за смелост, което искаме децата ни да запомнят.

Няколко неща, които научихме по трудния начин:

Не отричайте страха. „Няма нищо страшно“ е най-безполезното изречение в родителския речник. Кажете „Разбирам те, тъмното наистина може да е страшничко“ – и чак тогава отворете книжката.

Оставете детето да избира. Ако само посяга към една и съща „страшна“ приказка десет вечери подред – значи точно тя му трябва. Мозъкът му дъвче страха на малки, поносими хапки.

Говорете след края. „Ти как щеше да надхитриш вълка?“, „Какво би казал на Фуфу?“ Детето се упражнява да побеждава – устно, на светло, в скута ви.

Направете страха смешен. Измислете на чудовището име, нарисувайте го с розови чехли, съчинете му приказка. Страх, на който се смееш, вече е наполовина победен.

Няма приказка, която да изтрие страха за една вечер – и слава богу, защото страхът не е враг. Той просто трябва да се научи да върви редом с детето, а не да го спира.

Това става бавно, вечер след вечер, по десет минути на нощната лампа. Същите десет минути, за които сме писали в защо е важно да четем на детето преди сън – моментът, в който денят утихва и има място за всички важни разговори. Включително тези за чудовищата.

Едно е сигурно: детето, което е видяло сто пъти как героят намира изход, започва да търси изход и за себе си.

А това вече не е просто приказка. Това е смелост с малки стъпки.