Цветната принцеса

Преди много, много време на върха на един хълм, в една къщурка със сламен покрив, сгушена между няколко много гъсти храста, живяло едно момиче на име Цветелина. Там тя живеела с баща си и котето си Луси. 

Цвети обичала да прекарва дните си навън, из полята, или да търси чудеса в близката гора. Тя обикаляла от ранно утро до късна вечер, с изключение на дните, в които дъждът и вятърът били твърде силни и студени за игри. 

Често Цвети тичала през полето, а Луси подскачала весело зад нея, гонейки пеперуди и мушички. Понякога те се прибирали с букети от цветя и треви и окичвали всяка повърхност в къщата. В гората пък Цвети прескачала падналите дървета и клони, цопала с боси крачета в хладната вода на близката рекичка или пък обикаляла да търси невиждани досега гъби, цветя и плодчета.

Цвети била жизнерадостно и усмихнато дете – радостта на татко си и на близките села. Тя обожавала природата и се радвала на всеки един миг, който можела да прекара сред нея. По това тя много приличала на майка си или поне така знаела от историите, които ѝ разказвали за нея. Преди години, когато Цвети била още бебе, майка ѝ излязла на типичната за нея разходка, но този път не се върнала. Хората обикаляли и я търсели навсякъде, но без резултат. От нея просто нямало и следа. 

Една сутрин, докато редяла масата за закуска, Цвети казала на татко си:

– Татко, искам да подредя градината на мама.

– Какво? – баща ѝ вдигнал изненадан поглед. – Защо?

– Защото ми е много тъжно да гледам как плевелите обгръщат цветята и те бавно изсъхват. 

– Ами добре тогава. Знай обаче, че в момента имам много задачи и няма да мога да ти помогна.

– Аз искам да го направя самичка. Знам, че мога да се справя.

Татко ѝ се усмихнал топло, прегърнал я и казал:

– Сигурен съм, че ще стане прекрасно! 

Още същия ден Цвети посветила цялото си време на косене на тревата и скубане на плевели. Тя внимателно оглеждала всяко цвете, за да прецени дали и как може да бъде спасено. 

Следващите няколко седмици минали неусетно. Тя обикаляла в търсене на най-подходящите растения, рисувала картини и чертаела скици кое къде ще засади. Била толкова нетърпелива! Всеки ден разкопавала почвата, редяла камъчета и садяла или поливала цветя. И ето че почти била готова – оставало само татко ѝ да поправи оградата.

– Татко, ще можеш ли да ми помогнеш с оградата? – питала редовно тя.

– Разбира се, миличка, но утре, защото днес съм много зает.

Така минала цяла седмица и детето започнало да се гневи. Вървяло надолу по хълма,  подритвало тревичките и говорело разгорещено на Луси:

– С какво толкова е зает? Не може ли да го пропусне един ден и да направи нещо  за мен?

– Мяу! – включила се в разговора Луси.

– Та аз направих всичко! Поливах, редях и подрязвах. А той – нищо!

Детето седнало сред тревите и захлупило лице в дланите си. Котето започнало да се умилква в него и да мърка успокояващо.

– Ъъъъъъх! – възкликнала от безсилие Цвети и легнала назад.

Загледана в бавно минаващите облаци, скоро тя заспала и засънувала.

Някой я потупал по рамото, но толкова лекичко, че тя първоначално решила, че си въобразява. Тогава някой отново я потупал . Тя обърнала глава, но не видяла никого. Потупването обаче продължило и тя извърнала поглед ниско, към основата на тревичките. Там Цвети видяла едно мъничко момиче, високо не повече от дължината на най-дългия ѝ пръст. То било слабичко, облечено в цветни пухчета, листенца и венчелистчета. Момичето се усмихнало широко и ѝ помахало.

– Здравей! Коя си ти? – попитала Цвети.

Момичето отговорило нещо, но твърде тихо, за да бъде чуто. 

– Извинявай, но не те чувам – казала Цвети. 

Момичето кимнало, приклекнало и скочило с лекота. В момента, в който крачетата му се отделили от земята, се появил лек полъх на вятъра. То извило тялото си и така се понесло чак да рамото на Цвети. 

– Така по-добре ли е? – попитало то.

– О, да! Определено! – отвърнала развълнувано Цвети.

– Аз съм Пухка – Главна помощница на Кралицата на Цветята. И съм тук, за да те отведа при нея.

– Мен ли? Че какво общо имам аз с Кралица, пък било то и тази на Цветята?!

– Боя се, че това е между нея и теб. Аз не мога да ти споделя.

– Аз пък не мога да дойда с теб където и да било, защото не те познавам.

– Но аз ти се представих. Аз съм Пухка – Главна помощница на Кралицата на Цветята.

– Така е, представи ми се. Добре, ще дойда. Но първо трябва да го обсъдя с моя татко.

– Така да бъде.

Върнали се заедно до  къщата, за да може Цвети да говори с баща си. Когато тя му разказала, той само се подсмихнал с крайчеца на устата си, очите му блеснали за секунда и кимнал.

Момичетата излезли отново навън и Пухка се завъртяла като вихър около Цвети. За няколко секунди тя била обградена от всякакви мънички цветчета, но когато премигнала, всичко било приключило. Тя се намирала сред градината на майка си – същата, която наскоро била оправила. Но нещо било различно – всички цветя магически били пораснали сякаш до небесата. Цвети зяпнала с уста. Огледала се надясно, наляво, нагоре, а после отново във всички посоки. Нещо привлякло вниманието ѝ и тя се обърнала. Зад нея била нейната къща, която също магически била пораснала. 

– Добре дошла! – поздравила Пухка.

Цвети я погледнала и установила, че Пухка вече е с нейния размер. Или пък Цвети била с размерите на Пухка? Двете се засмели и тръгнали към двореца на Кралицата на Цветята. 

От тук долу всичко изглеждало различно и много впечатляващо. Цветовете били още по-ярки, а слънчевите лъчи падали между растенията така, сякаш милиони прожектори били насочени към тях. Цвети видяла как венчелистчетата на цветята се разтваряли, а от там надничали други същества като Пухка. Някои ѝ се усмихвали или кимвали. Други плахо надничали и отново се скривали обратно. А трети направо се плъзгали по стъблото като по пързалка и скачали близо до нея, за да я разгледат по-добре.

Скоро пристигнали и от върха на един бял зюмбюл се подало стройно момиче с дълга руса коса, сплетена на плитка и с венче от маргаритки. То било изключително красиво и учудващо много приличало на Цвети. А може би Цвети приличала на него.

– Здравей, Цвети! – кралицата се втурнала и прегърнала силно детето.

– Ъм, здравейте, Ваше Величество!

– От толкова време чакам да се запознаем! Така се радвам, че си готова.

– Готова? За какво?

– Да се видим, разбира се, и да заемеш почетното си място.

– Но за какво говорите?

– Ох, къде ми е главата?! Та ти не знаеш. Мило дете, аз съм майка ти и съм Кралица на Цветята. Това прави теб Принцеса на Цветята.

Цвети заклатила отрицателно глава:

– Моята майка е изчезнала. Татко казва, че никой не знае къде е отишла.

– Баща ти е прекрасен човек – усмихна се Кралицата. – Той наистина нямаше представа къде съм. Единствено знаеше, че е време да заема трона след предната кралица – баба ти. 

– Но как разбра, че съм готова?

– От момента, в който ти се натъжи от вида на моята градинка и реши да се погрижиш за нея, аз бях сигурна. Сега нека ти покажа новия ти дом.

– Ама това значи ли, че не мога да се върна при татко?

– Така е. Той не може да те види в тази ти форма. 

– Тогава не искам и отказвам да го направя.

– Цвети, разбирам те. Това е трудно решение, но е важно да заемеш отреденото си място.

– Бих се съгласила, но само, ако мога да бъда при татко винаги, когато пожелая. Само тогава бих приела. 

Кралицата въздъхнала тежко:

– Така да бъде.

Цвети много се зарадвала. Тя прегърнала майка си в една безкрайно дълга прегръдка, доволна, че са отново заедно.

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още приказки

Жена с бяла рокля тича през поле по залез

Що е щастие

Три момчета овчарчета, другарчета, често изкарваха стадата си далеко от село към гората. На това място имаше едно батлясало