Кучето Балкан
приятел е на всеки малчуган!
И се гали, и се гушка,
а понякога и много слушка.
Той е бял и на петна,
с много странна козина – 
хем е мека, хем пък не,
хем се скубе, хем расте.
Плитки могат да се оплетат,
пък и черги да се напредат.
Той се радва за двамина
да си легне пред камина,
да се стопли, да заспи,
особено ако го чешеш ти.
Кучето Балкан
е още малчуган –
и се радва, и си пее,
и със „Бау!“ дори се смее.
Маха той със рошава опашка
и чак коремчето си лашка.

Веднъж във двора на Балкан
нашият доволен малчуган
пръчка гонеше със страст
от един бодлив и розов храст.
Но бодлите нямаше ги вече,
батко Станчо ги осече,
за да може наш’то куче
да дивее като щу̀рче.
От немай-къде обаче
изненадано бе туй юначе.
Топка странна и съвсем незнайна
в двора влезе тъй безсрамна,
от дувара тя отскочи
и съдбата на Балкан посочи.
Той се чуди и се мае –
да я лае или да играе
с тази топка тъй проклета,
дето тупна му главата клета,
и освен туй силно главоболие
го накара да се чуди той ли е
този, който ще избави двора
от тази топка без умора.

И тъй, кучето безстрашно
захвана се да гони бясно
натрапника от своя двор,
без да знае що е мор.
Бързо тичаше Балкан,
но тя все залагаше капан –
подскочи вдясно и във ляво
полетя над клона здраво
и се шмугна там, където
куче не побира си крачето.
Но пък наш’то куче си е умно
и промъкна се безшумно
ниско, близо до тревата –
да не вижда му главата
тая топка тъй надута,
дето все не знае где се бута.
Скочи пъргав и безстрашен
(всеки друг би бил уплашен),
в миг захапа я уверен
с този скок добре премерен.

Бавно, жално спихна тя,
оплаквайки своята съдба –
че влязла в грешен двор
и в разразилия се спор
наклонила тя везната
и навлякла си белята.