Попътен вятър

Имало едно време една малка прашинка. Тя била толкова мъничка, че едва се виждала. Всъщност човек можел да я види само когато слънцето греело високо в небето. В такива дни, в които пухкави бели облачета се появявали и засенчвали слънцето, прашинката почти не се забелязвала. Но когато слънчевите лъчи огреели храстчето, на което живеела тя, тъмнозелените му листенца лъсвали и тя отново се появявала. Седяла и се взирала в далечината.

Тази прашинка, макар и толкова малка, всъщност имала голяма мечта. Тя искала един ден да обиколи целия свят и да се наслади на всичките му чудеса. Но за съжаление, била твърде уплашена, за да тръгне сама на този дълъг път. Та тя била толкова мъничка! Щяло да ѝ отнеме години да стигне отвъд близкия хълм, камо ли по-надалече.

Веднъж прашинката си седяла на своето листенце, загледана в хоризонта. Денят изглеждал съвсем обикновен, като всички други. Внезапно зад нея започнали да се скупчват облаци, но не от онези, които приличат на захарен памук. Не, тези облаци били различни – сиви и мрачни. С начумерените си пухчета те бавно прииждали към храстчето на нашата прашинка.

„Ех, задава се дъжд“ – помислила си тя и въздъхнала: „Е, нищо. Сигурна съм, че утре слънцето ще грее по-силно от всякога“. И изпълнена с надежда се загледала в падащите капки. Но всички знаем, че дори на дъжда му доскучава да обикаля сам-самичък, затова често води вятъра за компания. И ето че това бил именно един от тези дни. Дъждът докарал вятъра, а той задухал толкова силно, че клоните на дърветата почти докосвали мократа трева. Нашата прашинка много се уплашила. Докато се усети, вятърът я грабнал и тя се извисила високо, високо в небето.

– Какво правиш? – попитала с треперещ глас.

Обаче отговор не получила.

– Върни ме обратно на моето листенце! – скарала се тя.

Но вятърът не го направил. Вместо това я понесъл още по-високо.

След няколко минути прашинката вече била толкова далеч от къщи, колкото никога не е била.

– Нали искаше да видиш света?! – чул се отнякъде един глас.

– Да, но… – започнала да отвръща прашинката, но думите ѝ се спрели в гърлото ѝ.

Видяла как облаците се разотиват, а познатият ѝ хълм и полянките около него се обливат в слънчеви лъчи.

– Ах… – въздъхнала тя. – Благодаря ти!

И прашинката се понесла сред синьото небе, готова да види всички вълшебства по света. Тя била спокойна, защото знаела, че вятърът винаги ще я съпътства.

След дори и най-страшните и силни бури, идват най-вълшебните и прекрасни гледки.