Някога много отдавна, толкова много, че никой не знае колко точно, в едно селце отвъд Голямата планина и Бурното море, живяла знаменита вълшебница. Тя се казвала Ели и била с чудесна и топла душа. Хора от цял свят се стичали при нея в търсене на своята частица щастие и тя с удоволствие им помагала.
В един най-обикновен ден на вратата на къщурката на вълшебницата се почукало. Когато се отворила със звучно “Скрибуц!”, зад нея стояло малко момче с къдрава рижа коса.
– Здравей, момче! Аз съм Ели.
– Здравейте! – отвърнало шепнешком детето.
– Заповядай, влез, – детето пристъпило през прага, а Ели допълнила. – Какво те води насам?
Момчето седнало на най-близкия стол и се загледало в пръстите си. Вълшебницата присвила леко очите си и видяла как около детето се носела бледа сиво-синя мъгла. Тя въздъхнала дълбоко.
– Виждам, че си тъжен и доста отчаян. Кажи ми, какво те мъчи? Нека намерим решението заедно.
Детето започнало да разказва как по време на игра с братчето си в гората, то изчезнало и не можел да го открие. Търсил къде ли не, но усилията му не се увенчали с успех. Отчаяно, то чуло от съселяните си за Ели и нейната дарба и веднага се запътило натам. Когато приключило разказа си, Ели се усмихнала тъжно и рекла:
– Е, няма да е лесно, но ще направя всичко по силите си. Върни се при мен след три дни.
През следващите няколко дни, вълшебницата работила неуморно. Тя използвала всеки цвят от своята тайна палитра и всяко познато нея заклинние, за да нарисува магическа картина. С помощта на своят син и чирак, Ясен, тя редила едно по едно заклинанията си до най-големия детайл.
Точно след три дни на вратата се почукало отново. Ясен поканил момчето да влезе и се захванал да обяснява всичко, което щяло да се случи през следващите минути.
Вълшебницата се появила с нарисуваната картина в ръце, кимнала за поздрав и се усмихнала. Тя запяла с меден гласец и нежният звук изпълнил застоялия въздух в къщурката. Ели докоснала блузата на момчето точно над сърцето и, когато отдръпнала ръката си, на нейно място лежала пришитата вече картина. Тя привършила песента си, погалила момчето по бузата и отново се усмихнала топло.
На вратата се почукало.
– Хайде, отвори! – подканила момчето Ели.
Объркано, то станало от стола си и открехнало вратата. За миг дъхът му секнал. На прага стоял, не кой да е, а собственото му братче. Около момчето се разнесла оранжева мъгла, а сърцето му се преизпълнило с щастие. То придърпало братчето си в силна прегръдка и се заклело никога да не позволява да се разделят отново. Двамата тръгнали към дома, а Ели и Ясен дълго стояли на прага загледани в пътеката в далечината.
Никой не знае каква точно е дарбата на Ели, какво изобразяват картините ѝ или какво се пее в песента ѝ, но всички и до днес я знаят като Вълшебницата на Щастието.
0 Comments