Приказно пътешествие

Имало едно време една стая. Тя била напълно обикновена. Имала четири стени, два прозореца и врата – както всяка друга стая. Стените били оцветени в бледосиньо, а тук-там имало по някое облаче. На една от тях се разпростирала голяма и красива картина. Цялата – от горния ляв до долния десен ъгъл – била изрисувана с планини, дървета, замъци, животинки и вълшебни растения. Имало и балон с горещ въздух, и развяващи се от вятъра знаменца. Тази красота била измислена и сътворена от обитателя на тази стая и неговата майка.

В продължение на месеци те обсъждали композицията и дори няколко пъти започвали скицата от самото начало. Най-накрая, след  много часове рисуване, десетки дрешки, изцапани с боя, и множество изядени сандвичи, картината  била готова. И в цялата си прелест се издигала на стената  и красяла стаята на момчето.

Липсвало едно-единствено нещо – лампа, която да направи мечтаната му стая завършена. Семейството започнало да обикаля магазините в търсене на най-подходящата. В момента, в който я видяло, момчето знаело, че я е открило. И ето че се прибрали и я закачили. А каква била лампата? Самолет от онези с крилата на две нива, с въртяща се перка на носа и сякаш съвсем истински. В червено, зелено и синьо – момчето просто не можело да ѝ се нарадва.

Вечерта си облякло пижамата и легнало под топлата завивка както обикновено. Тъкмо вече задрямвало, когато чуло шум. Тойбил толкова тих, че детето решило, че му се счува. Шумът обаче се усилвал плавно. Момчето отворило очи и се изправило в леглото. Огледало стаята, но нищо не видяло, тъй като било тъмно като в рог.

Внимателно станало от леглото и отишло до вратата, където бил и ключът за лампата. Натиснало го, но нищо не се случило. Направило го още няколко пъти, но уви.  „Сигурно лампата се е повредила“ – помислило си момчето. Понечило да се върне в  леглото си, но нещо му подсказало да опита и с лампата на бюрото. Натиснало копчето и какво да види?!

По средата на пода била новата му лампа, само че някак различна. Погледнало към тавана, но там просто висели трите кабела, които доскоро държали лампата-самолет.

Шумът обаче не преставал. Детето съвсем било забравило за него. Сега обаче му се струвало, че той идва от самолетчето.

– Не може да бъде! – възкликнало момчето. – Нали не си вързан за кабелите?

Приближило се и видяло, че перката на самолетчето се върти като луда. Разтъркало очи и си казало, че вероятно сънува.

– Но щом е сън, значи мога да го направя още по-хубав! – замислило се за момент. – Нека полетим!

Вратата на самолета се отворила, но била много мъничка. Въпреки това момчето се пресегнало и установило, че дръжката е тъкмо като за  неговата ръка. Погледнало надолу към краката си, но всичко му се струвало нормално. А когато отново погледнало  нагоре, самолетът вече бил пораснал и се извисявал над него. 

– Но как е пораснал самолетът? Или аз  съм се смалил? Всъщност няма значение, нали е сън!

И така момчето се качило в самолета и потеглили. Летели из облаците по стените на стаята, като заобикаляли рафтовете и окачените декорации. Перката на самолета се въртяла все по-силно, а той се движел все по-бързо. Изведнъж се засилил към изрисуваната стена.

– О, не! Ще се разбием! Или по-лошо – ще развалим рисунката!  – ужасило се детето.

Точно преди сблъсъка си затворило очите и се свило в седалката. Изчакало удара, но той така и не последвал. Тогава момчето отворило плахо едното си око и що да види? Чудо. То вече не било в стаята си, а се реело из облаците. От горе виждало горите, животните и планините, които толкова усърдно рисувало с майка си.

Летели покрай замъци, поля и езера. Видели непознати същества, заобиколили дори летящия балон с горещ въздух, докато накрая самолетчето не започнало да се снижава и кацнало в двора на един дворец.

– Хайде, самолетче! Защо спираш? – попитало детето.

Самолетчето не отговорило, нито пък помръднало, затова момчето решило да се поразходи. Но тъкмо като затворило вратичката, видяло към него да се задават двама мъже и една жена.

– Пътешественико, добре сте ни дошли! – поздравила го жената.

И тримата били облечени като от приказките. Мъжете дори носели мечове на коланите си.

– Добър ден! – отвърнало момчето.

– Благодарни сме, че се отзовахте на молбите ни.

– Молби? Какви молби?

– За нашата принцеса. Тя беше отвлечена. Не получихте ли писмото ми?

– Не, не съм – отговорило объркано момчето, – но така и така съм тук, разкажете ми и може би ще мога да помогна.

Четиримата се запътили към двореца. Щом пристигнали, се настанили в една голяма зала, окичена с всевъзможни странни предмети, и жената започнала да разказва. Тя била придворната дама на принцесата. Една сутрин нейната господарка излязла на поляната близо до двореца и се радвала на цветята. Изведнъж слънцето изчезнало. Все едно над околността се бил надвесил огромен тъмен облак. След това сякаш за  миг се спуснала една ръка с огромни и остри черни нокти и сграбчила принцесата. Оттогава никой не я бил виждал. Всички много се притеснили и когато старата кралица – бабата на принцесата – им разказала за безстрашния пътешественик, който яздел странна машина, те не се поколебали и веднага изпратили писмо.

– Ще ви помогна – отсякло момчето. – Принцесата трябва да бъде спасена!

Всички много се зарадвали и побързали да му помогнат с подготовката  за новото пътешествие. 

Момчето прелетяло над седем планини, всяка от които с различен цвят скали; през три гори, всяка с различни дървета; и през едно безкрайно море, докато накрая не стигнало мястото, за което му разказали.

Пред него се простирала изключително нетипична гора. Дърветата били напълно прави. Да, тене криввали на нито едно място по цялата си дължина. Били и дебели, и тънки, но най-странна била височината им. Детето летяло високо – на същото разстояние,  на което прелетяло над планините. Въпреки това дърветата били още по-високи. Толкова високи, че върховете им продължавали над облаците и се губели в небето.

Момчето понечило да се шмугне измежду дърветата, но те били твърде нагъсто. Тогава решило да заобиколи, но и вляво, и вдясно гората изглеждала като да няма край.

– Сетих се! – възкликнало момчето. – Сигурен съм, че от високо ще успеем да видим къде е принцесата.

Речено – сторено. Самолетчето се втурнало с всички сили нагоре. Летели, летели, летели и като че ли минала цяла вечност. Земята отдавна вече не се виждала, но нагоре дърветата продължавали. Момчето си помислило, че може би е трябвало просто да заобиколят. Но не щеш ли, съзряло върховете на дърветата и не успяло да сдържи радостта си.

– Ура! – извикало то.

Намирайки се някъде във въздуха, над гората, детето видяло, че тя се простира толкова надалеч, че чак се сливала с хоризонта. В далечината нещо стърчало и самолетчето без подкана се втурнало нататък. Колкото повече се приближавали, толкова повече чертите на нещото се избистряли, докато най-накрая момчето различило какво всъщност е това.

То ахнало почти без глас, защото пред него, измежду дърветата, се издигала огромна змейска глава. По-голяма от всичко, което някога било виждало! От върха ѝ надолу, по протежение  на врата, стърчали дебели, остри шипове, леко наклонени назад. В предната част на главата била муцуната, на върха на която имало две огромни, тъмни като бездънни ями ноздри, от които се издигал гъст дим. На върха на главата се намирало нещо изключително необичайно – гъст рошав перчем, който на всичкото отгоре бил оранжев.

– А, а какво е това? – възкликнало момчето.

Измежду космите на перчема, на най-горния стърчащ шип, седяла принцесата.

Самолетчето започнало да се приближава към змея, като кръжало около него. Минавайки пред лицето му, момчето видяло затворените му клепачи. „Явно спи“ си казало то и продължило да се приближава. Изглежда, шумът от перката бил доста силен, понеже при поредното преминаване пред муцуната на змея, иззад стълб от пушек, момчето съзряло две лъскави зелени очи, които го гледали лошо. Змеят започнал да върти главата си и със зейналата си паст се мъчел да лапне пътешественика и неговия самолет.  Детето успяло да избегне няколко опита, когато изведнъж, точно зад опашката на самолета, змеят започнал да бълва огнена струя. Станало доста топло. Момчето погледнало зад  себе си и тогава видяло, че от опашката се вдига пушек.

Самолетчето се устремило към перчема и принцесата, но белите зъби на змея щракнали точно пред него. След като успяло да го заобиколи, се насочило  отново към своята цел, но се разминало на косъм от поредния огнен залп. Момчето решило да се отдалечат за малко и когато змеят вече си мислил, че са се отказали от спасителната мисия, те се втурнали обратно с всички сили. Докато змеят се усети, детето отворило вратата на самолета и се наклонило на една страна. Провесило се,  грабнало ръката на принцесата и я издърпало на сигурно място в самолета.

По пътя те дълго разговаряли, а в знак на благодарност тя му подарила най-хубавото цвете от градината си. В двореца ги посрещнали с широки обятия и  възхитително пиршество. Празненствата продължили няколко дни и накрая момчето заспало от изтощение.

На сутринта то се събудило, огледало се и не можело да повярва. Лежало в собственото си легло, в прекрасната си стая. Убедено, че всичко е било просто сън, то скочило да разкаже всичко на татко си.

Вечерта, когато станало време за сън, момчето открило под възглавницата си цветето, което принцесата му била подарила. Оттогава всяка нощ то летяло със своето самолетче към нови и нови приключения.

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още приказки

Жена с бяла рокля тича през поле по залез

Що е щастие

Три момчета овчарчета, другарчета, често изкарваха стадата си далеко от село към гората. На това място имаше едно батлясало