Тотко и трите изпитания – Глава 4

„НИКОГА НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ СТРАХЪТ СЕ СТРАХУВА ОТ СМЕЛОСТТА!“

Стихията ги отлепила от земята с голяма мощ, завъртяла ги в кръг – чехлите на момчето се изхлузили от крачетата му, изпуснал меча от ръката си, накрая изтървал и своя щит. Силно стискал очите си, уплашен от зловещите звуци на вятъра, който фучал с бясна сила. Бърк летял съвсем безпомощен около Тотко и жално скимтял, опитвайки се да го достигне. Без да знаят колко време е изминало, халата ги изхвърлила, объркани и зашеметени, на непознато място и те тупнали на твърда сива земя.

Щом успели да се изправят най-накрая на краката си, те се огледали около себе си. Докъдето им стигал погледът, не се виждало нищо друго освен високи побелели върхове. От всички страни се издигала величествена планина. Нямало никаква растителност, нито животни наоколо, нито птици в мрачното небе, нямало жива душа. Нямало кого да попитат къде са се озовали. Намирали се сред необятна пустош, в която били безпътни и без посока. Съвсем, съвсем сами.

Тотко и кучето му попаднали в необятна пустош

Тази забравена от всички местност била любимо свърталище на вещиците. Там се провеждал ежегодният панаир, организиран от Тайното общество на вещиците, на който можели да подновяват овехтелите си метли и да се похвалят една на друга какви злодеяния са извършили през годината. А през другото време тази земя обитавал един-единствен злодей на име Фазилисис.

Студ сковавал околността. Тънко облечен и с боси крачета, Тотко не знаел дали трепери заради ледения полъх от планината, или от страховитата местност в подножието ѝ. Чували се само тракащите зъби на Бърки. Започнало бързо да се стъмва и ставало все по-страшно и студено. „Какво ли ни очаква през нощта?“ –  лоши мисли нахлули в главата на Тотко, ужасяващи сцени се разиграли във въображението му…

Известно време постояли там, където фъртуната ги изсипала, без да се осмелят да направят и крачка напред, опитвали се да свикнат с пейзажа и да решат накъде всъщност да поемат. „Какво е това място, как ще успеем да се измъкнем оттук?“ –  помислил си Тотко, но не произнесъл нищо на глас, за да не предаде обзелия го страх на своя приятел. 

Събрал от земята разпилените си вещи, облекчен, че не е загубил нищо. Нахлузил единия си чехъл, побързал да намери и другия, но вниманието му било привлечено от малка светлинка, почти точица, откроила се в далечината. Дали това не бил техният шанс да се измъкнат оттук? Кучето започнало силно да джафка, подскачайки около приятеля си, но момчето се безпокояло, че това ще се окаже по-скоро опасност, отколкото спасение. Той стиснал силно меча в ръката си, а с щита прикрил себе си и Бърк, в готовност да се отбраняват, макар да не знаел срещу какво или кого. Спомнил си думите на баща си: „Никога не забравяй, че страхът се страхува от смелостта!“

Светлината стояла неподвижна. И страх – не страх, Тотко и Бърки поели към нея. Не можели да останат на същото място, защото студът все повече сковавал телата им. А и може би точно там щели да намерят пътя към дома – само напред. Едва се придвижвали – лапичките на кучето били замръзнали, а единият чехъл на момчето все падал от крачето му и щом петичката му докоснела ледената земя, цялото му тяло се вцепенявало от болка. Но продължавали да ходят, без да спират дори за миг. Не изпускали от очи ярката светлина. 

Това чуждо и неприветливо място все повече плашело Тотко. Колкото и по-напред да вървял, не успявал да приближи светлината. Искало му се час по-скоро да се завърне в бащината къща. Осъзнал колко много му липсват разхвърляната стая с играчки, топлото му одеяло, нежността на майка му, точните думи в разговорите с баща му, с които винаги го подкрепял в трудни моменти…

Почти останал без сили и надежда, спрял, за да си поеме дъх. Мислите не му давали покой и по лицето му започнали да се търкалят едри сълзи. Усетил тъгата му, Бърки се сгушил до него, гальовно го докоснал с носле и енергично го облизал по лицето. Тази малка ласка съвзела Тотко от унеса му, вдъхнала му кураж и той почувствал невероятен прилив на енергия

– Ще се справим, приятелче! Каквото и да ни коства това. Скоро ще си бъдем у дома – прегърнал в отговор кучето си и затичали напред. 

Бърки бягал пред Тотко, а той го следвал със сетни сили, тичал, препъвайки се в чехличките си, стремейки се да не изостава. И падал, и ставал, но дори и с охлузени и наранени колене, не се отказвал. Най-накрая достигнали източника на далечното сияние, спрели задъхани и с подкосени крака. Но това, което видели направо ги шашардисало: пред тях стоял дракон с исполински размери, окован във верига. Той бил покрит от горе до долу с блестящи златни люспи, които озарявали всичко наоколо. Ето откъде идвала светлината в далечината. Драконът излъчвал топлина тъй силно, че бързо стоплил измръзналите приятели. 

Глава 5

Приятел или враг е Златен дракон?

Величественото животно започнало да ги души с неприкрито раздразнение, като при всяко издишване ги помествало с половин метър назад, а при вдишването си, ги връщало обратно на местата им…

Автор: Тина Маркова

Ще се радваме да споделите:

Какво мислите за тази приказка?

0 Comments

Submit a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Още приказки

Капчицата

В дъното на Голямата горa, почти където започва да се възвишава Пеещата планина, се издига едно старо, престаро дърво.